Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.12.2007 16:50 - ПРОБУЖДАНЕ ( р а з к а з )
Автор: krassie Категория: Изкуство   
Прочетен: 1343 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 05.02.2009 20:19


  (...в съавторство с Роси Стойкова, април 2005)

  Дрррррринг!
  Телефонът иззвъня и разцепи тишината. Едната половина от съзнанието й се опита нежно да възвърне спокойствието и да я отнесе обратно в страната на сънищата, където уюта и мързеливосинята разтегливост на времето примамваха със съвсем реални топлина и сигурност. Беше се потопила в наистина прекрасен сън - нежен, романтичен, приказен... (Как да не се ядоса човек?)
   Дррррррринг!
   При второто иззвъняване взе надмощие другата половина – тази, която различаваше действителността.
   После трети звън.
   Дррррррринг!!!
   Половината, която различаваше действителността взе надмощие с отчетлив сигнал “стани”! Ако не друго, изпълнението на командата си струваше заради удоволствието от поредицата благословии, които се наредиха на опашка в мислите й. 
   “Ах, ти, мръсно, гадно, шибано, неразличимо размазано, тотално неадекватно, долнопробно, абсолютно малоумно и непоправимо недоразвито копеле, точно сега ли намери...”
   - Да? – с огромно усилие на сънената си воля тя застави гласа си да прозвучи спокойно.
   - Джени?
   Гласът отсреща беше тих, доловимо плах.
   Но... По дяволите! 
   Тя се казваше Даниела. “Джени” я наричаше само той, момчето, което не беше чувала повече от... от колко... десет години? Горе-долу оттогава никой не я беше наричал така. И това оттогава беше наистина отдавна... Отдавна... Като в предишен живот. Толкова отдавна, че на устата й в първия момент се роди и порасна репликата “имате грешка”. 
   Само че тя позна момчето. Позна гласа му. И все още беше сигурна, че за нея той си оставаше много повече от всичко онова, което в споменатите последни десет години беше приела за вид (придобито?) щастие. Той беше, както я наричаха, голямата й любов, която беше загубила, защото беше млада и глупава, незряла (неузряла за него), неспособна да го разбере в дълбочина...
(...за което и той имаше вина, не ме допусна истински до себе си!)
   И беше го зарязала. 
   Може ли да съм такава тъпа, инатлива, бавносъобразяваща идиотка? Много често след това си беше повтаряла точно това изречение, което с времето се беше лъснало от употреба като измито от дъжда огледало...
   Чувствата си към него беше натикала някъде в най-затънтеното кътче на сърцето си, като се молеше да останат там завинаги в името на относителното душевно равновесие, което (някак си) все пак беше постигнала. И ето сега...
   - Джени?
   Господи! Дeсет години при всяко телефонно позвъняване беше очаквала да чуе точно този глас, а сега мълчеше като...
   Дори не намери дума да се самообиди.
   И какво толкова се беше разтреперила? В крайна сметка човекът можеше да се обажда съвсем делово, може би искаше да поиска забравен телефонен номер на стар приятел или... Или... 
   А на нея краката й се бяха разлюшкали, сякаш й беше отправил предложение за брак, на което по сили свише не можеше да откаже. 
   “Да, на телефона!” – трябваше да го продума, ако не искаше човекът отсреща да си помисли, че (може би) е навъртял грешно или (може би) има разпадане на връзката. И разпадане имаше, но се разпадаше тя, Даниела. Рухваше бавно и безвъзвратно с относителната стабилност на ежедневието си. Срутваше се тотално като скален масив в забавен каданс заедно с увереността, че е успяла да зазида чувствата си в стена от безразличие и задоволство от удоволствието, което изпитваше от истините в живота, който водеше...
   - Аз съм. Кой се обажда?
   Е, каза го. Но защо точно това, което не трябваше?
   Даде си сметка, че това беше по-тъпо и от мълчанието, благодарение на което почти се зарадва на възможността да се назове с всички обидни думи, които й попаднаха под ръка, и едновременно се номинира за най-безумно изказване, изказано и показано пред слушатели и очевидци за последните сто години.
   - Извинявай, обажда се Крис - така пък го наричаше тя, защото се казваше Кръстен, което нямаше нищо общо с представата й за нормално име - Надявам се че не те бозпокоя?
   (Де да можеше и тя да звучи толкова естествено!)
   - Неее... Не. Не, разбира се. Радвам се да те чуя. Как си?
   - Ами, добре съм. Дишам, работя, живея... Като във вапцаровия стих – засмя се Крис.
   - Май всички правим това...
   Започна да се съвзема, но още я терзаеше първоначалния въпрос: ЗАЩО, ПО ДЯВОЛИТЕ, СЕ ОБАЖДА КРИС?
   - Виж, милсех си (за теб) дали си съгласна (да те видя) да пием по нещо някой път (възможно най-скоро)?
   - Разбира се (възможно най-скоро), нямам нищо против...
   - Утре в 10?
   - Да... (За теб винаги!)
   - Идеално... Ще те взема.
   - Ще чакам.
   Тя затвори и седна замаяна в близкия фотьойл. Ще се видят утре на кафе! Просто не може да бъде... Просто не може...

Той беше точен. Беше застанал на метър от прага и мило й се усмихваше.
   - Здравей, Джени! Прекрасна си!
   (Да бе, след тази безсънна нощ...)
   - Здравей...
   - Навън е приятно. Ще се разходим ли?
   - С удоволствие.

   По пътя към плажа няколко познати ги проследиха изненадано с поглед, но те ги пренебрегнаха с чувството, че това не е само приятелско излизане с цел въздух, отмора и профилактично разтъпкване. 
   Морето беше спокойно, плажът пустееше в светлината на предиобеда и разнасяше светлосини воали по идея на вятъра, който нежно лъскаше мидени черупки в мократа диря на вълните.Тръгнаха по пясъка с обувки в ръце... Говореха си.
   (Докосни ме... )
   ...И ръцете им се докосваха (случайно), а ходилата им оставяха боси следи, които събираха отражения на оранжеви от слънцето облаци. 
   Морето се премести в очите на Крис и остана там. Вълните му я привличаха... Струваше й се, че ако се приближи още малко, ще се удави. Но рискува. Не се удави, потъна. Потъна в океан от чувства, видения, усещания, сливане...
   - Обичам те!
   Кой го каза: Джени или Крис, или заедно? 
   ...си го помислиха... или....

- Мамо!
   Парчета морски мирис се разлетяха в синевата на едно напълно непознато пространство.
   (Това пък какво беше... Детски глас?)
   - Мамо, мамо!
   (Що за глупост, коя майка би оставила детето си самичко на плажа?)
   - Мамо!!
   (Ама че досада)
   Даниела отвори очи. И отново:
   - Мамо!...
   Тя се огледа. Беше синът й. Мъжът й спеше до нея и тихо похъркваше. Из въздуха тлееше миризма на цигари и евтина бира. Момченцето, кой знае откога будно, седеше в креватчето си и размахваше слушалката на безполезен пластмасов телефон-играчка, с който се забавляваше напоследък.
   - Събуди се, мамо! За теб е...

                              ---------
                              R. Всички права запазени!




Гласувай:
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: krassie
Категория: Изкуство
Прочетен: 179144
Постинги: 39
Коментари: 13
Гласове: 149
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол