Прочетен: 1343 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 05.02.2009 20:19
Дрррррринг!
Телефонът иззвъня и разцепи тишината. Едната половина от съзнанието й се опита нежно да възвърне спокойствието и да я отнесе обратно в страната на сънищата, където уюта и мързеливосинята разтегливост на времето примамваха със съвсем реални топлина и сигурност. Беше се потопила в наистина прекрасен сън - нежен, романтичен, приказен... (Как да не се ядоса човек?)
Дррррррринг!
При второто иззвъняване взе надмощие другата половина – тази, която различаваше действителността.
После трети звън.
Дррррррринг!!!
Половината, която различаваше действителността взе надмощие с отчетлив сигнал “стани”! Ако не друго, изпълнението на командата си струваше заради удоволствието от поредицата благословии, които се наредиха на опашка в мислите й.
“Ах, ти, мръсно, гадно, шибано, неразличимо размазано, тотално неадекватно, долнопробно, абсолютно малоумно и непоправимо недоразвито копеле, точно сега ли намери...”
- Да? – с огромно усилие на сънената си воля тя застави гласа си да прозвучи спокойно.
- Джени?
Гласът отсреща беше тих, доловимо плах.
Но... По дяволите!
Тя се казваше Даниела. “Джени” я наричаше само той, момчето, което не беше чувала повече от... от колко... десет години? Горе-долу оттогава никой не я беше наричал така. И това оттогава беше наистина отдавна... Отдавна... Като в предишен живот. Толкова отдавна, че на устата й в първия момент се роди и порасна репликата “имате грешка”.
Само че тя позна момчето. Позна гласа му. И все още беше сигурна, че за нея той си оставаше много повече от всичко онова, което в споменатите последни десет години беше приела за вид (придобито?) щастие. Той беше, както я наричаха, голямата й любов, която беше загубила, защото беше млада и глупава, незряла (неузряла за него), неспособна да го разбере в дълбочина...
(...за което и той имаше вина, не ме допусна истински до себе си!)
И беше го зарязала.
Може ли да съм такава тъпа, инатлива, бавносъобразяваща идиотка? Много често след това си беше повтаряла точно това изречение, което с времето се беше лъснало от употреба като измито от дъжда огледало...
Чувствата си към него беше натикала някъде в най-затънтеното кътче на сърцето си, като се молеше да останат там завинаги в името на относителното душевно равновесие, което (някак си) все пак беше постигнала. И ето сега...
- Джени?
Господи! Дeсет години при всяко телефонно позвъняване беше очаквала да чуе точно този глас, а сега мълчеше като...
Дори не намери дума да се самообиди.
И какво толкова се беше разтреперила? В крайна сметка човекът можеше да се обажда съвсем делово, може би искаше да поиска забравен телефонен номер на стар приятел или... Или...
А на нея краката й се бяха разлюшкали, сякаш й беше отправил предложение за брак, на което по сили свише не можеше да откаже.
“Да, на телефона!” – трябваше да го продума, ако не искаше човекът отсреща да си помисли, че (може би) е навъртял грешно или (може би) има разпадане на връзката. И разпадане имаше, но се разпадаше тя, Даниела. Рухваше бавно и безвъзвратно с относителната стабилност на ежедневието си. Срутваше се тотално като скален масив в забавен каданс заедно с увереността, че е успяла да зазида чувствата си в стена от безразличие и задоволство от удоволствието, което изпитваше от истините в живота, който водеше...
- Аз съм. Кой се обажда?
Е, каза го. Но защо точно това, което не трябваше?
Даде си сметка, че това беше по-тъпо и от мълчанието, благодарение на което почти се зарадва на възможността да се назове с всички обидни думи, които й попаднаха под ръка, и едновременно се номинира за най-безумно изказване, изказано и показано пред слушатели и очевидци за последните сто години.
- Извинявай, обажда се Крис - така пък го наричаше тя, защото се казваше Кръстен, което нямаше нищо общо с представата й за нормално име - Надявам се че не те бозпокоя?
(Де да можеше и тя да звучи толкова естествено!)
- Неее... Не. Не, разбира се. Радвам се да те чуя. Как си?
- Ами, добре съм. Дишам, работя, живея... Като във вапцаровия стих – засмя се Крис.
- Май всички правим това...
Започна да се съвзема, но още я терзаеше първоначалния въпрос: ЗАЩО, ПО ДЯВОЛИТЕ, СЕ ОБАЖДА КРИС?
- Виж, милсех си (за теб) дали си съгласна (да те видя) да пием по нещо някой път (възможно най-скоро)?
- Разбира се (възможно най-скоро), нямам нищо против...
- Утре в 10?
- Да... (За теб винаги!)
- Идеално... Ще те взема.
- Ще чакам.
Тя затвори и седна замаяна в близкия фотьойл. Ще се видят утре на кафе! Просто не може да бъде... Просто не може...
Той беше точен. Беше застанал на метър от прага и мило й се усмихваше.
- Здравей, Джени! Прекрасна си!
(Да бе, след тази безсънна нощ...)
- Здравей...
- Навън е приятно. Ще се разходим ли?
- С удоволствие.
По пътя към плажа няколко познати ги проследиха изненадано с поглед, но те ги пренебрегнаха с чувството, че това не е само приятелско излизане с цел въздух, отмора и профилактично разтъпкване.
Морето беше спокойно, плажът пустееше в светлината на предиобеда и разнасяше светлосини воали по идея на вятъра, който нежно лъскаше мидени черупки в мократа диря на вълните.Тръгнаха по пясъка с обувки в ръце... Говореха си.
(Докосни ме... )
...И ръцете им се докосваха (случайно), а ходилата им оставяха боси следи, които събираха отражения на оранжеви от слънцето облаци.
Морето се премести в очите на Крис и остана там. Вълните му я привличаха... Струваше й се, че ако се приближи още малко, ще се удави. Но рискува. Не се удави, потъна. Потъна в океан от чувства, видения, усещания, сливане...
- Обичам те!
Кой го каза: Джени или Крис, или заедно?
...си го помислиха... или....
- Мамо!
Парчета морски мирис се разлетяха в синевата на едно напълно непознато пространство.
(Това пък какво беше... Детски глас?)
- Мамо, мамо!
(Що за глупост, коя майка би оставила детето си самичко на плажа?)
- Мамо!!
(Ама че досада)
Даниела отвори очи. И отново:
- Мамо!...
Тя се огледа. Беше синът й. Мъжът й спеше до нея и тихо похъркваше. Из въздуха тлееше миризма на цигари и евтина бира. Момченцето, кой знае откога будно, седеше в креватчето си и размахваше слушалката на безполезен пластмасов телефон-играчка, с който се забавляваше напоследък.
- Събуди се, мамо! За теб е...
---------
R. Всички права запазени!