Казваше се Ланди, живееше на осемнайстия етаж и винаги се бе страхувал от Прозореца на Детската. Самата “Детска” беше обикновена стая с легло, маса, стол, библиотека, плюшени играчки и всичко друго, от което се нуждае едно шестгодишно момченце, но нищо не мoжеше да бъде наред, докато съществуваше Прозорецът.
    Първо, през прозореца всичко изглеждаше чуждо, далечно и поне десетократно умалено. Второ, отваряше се лесно и кой знае защо – нагоре, плъзгайки се в два отвесни улея по дължината на рамката. И трето... Мама винаги заплашваше, че ще провеси Ланди от външната страна и ще го върже да виси там, ако не го вижда да рисува по шест часа, шест дни седмично.
    Поне шест часа.
    Поне шест дни.
    И Ланди рисуваше, седнал в потока слънчеви лъчи; русата му коса грееше на светлината, лицето му отразяваше белотата на листа, а ръчичката му стискаше флумастера и старателно нанасяше контурите на поредната разкрачена човешка фигурка... Корабче... Наклонена къща... Или птица с едно око.
    (В рисунките на Ланди птиците винаги бяха с по едно око)
    На неравномерни интервали от време вратата се отваряше и в процепа заставаше главата на Мама. Мама чевръсто оглеждаше позициите, усмихваше се окуражително, после главата й се скриваше и вратата се затваряше.
    В такива случаи позициите бяха запазени.
    Случваше се обаче главата на Мама да се покаже точно когато Ланди обикаляше масата, за да се поразкърши; тогава Мама решаваше, че рисунката от цял час стои недокосната и първо удряше, а после заплашваше, че при следващата подобна ситуация ще завърже Ланди от външната страна на Прозореца.
     И Ланди знаеше, че ще го направи.
    Той често се бе замислял, но никога не бе проумявал откъде започва всичко; рисуването, стаята, белите листове и Мама с течение на времето се бяха превърнали в неделими частици от неговия детски и по детски прозрачен свят, през който като безплътни сенки преминаваха много (безброй много) свободни минути, пълни догоре със слънце и щастие. Виждаше приятели и се втурваше с протегнато ръце към тях, но приятелите се оказваха просто песъчинки, плод на собственото му несъвършено съзнание. Виждаше птички, стрелкащи се над петнистите алеи на някакъв парк, но птичките винаги замръзваха в неестествени флумастерени пози... И всички бяха с по едно око.
     А сълзите не помагаха...
    От гледна точка на Мама, връзката между намерения и реалност се получи за пръв – и последен – път някъде в началото на лятото. Беше горещо, Прозорецът зееше отворен, вън слънцето мудно се тътреше към нажежения и опънат като струна западен хоризонт, а Ланди подпираше главата си и отегчено търсеше нещо за прерисуване измежду страниците на оръфан комикс. Минутите се топяха... И дали заради тишината, или заради хипнотичното въздействие на пъстрото списание, Ланди докосна с челце масата и в същия миг заспа.

      - ...каква грешка!
     Пробуди се с болка в раменете и никак не разбираше за каква грешка става дума. Сънят мързеливо събра парцалките си, несръчно ги спретна в тежко вързопче, потъпка на място и се завъртя около оста си, за да не остави неприбрана някоя частица от себе си. После, убеден, че всичко е готово, метна вързопчето на гръб и полека, залитайки на кривите си крачета, тръгна да си ходи.
      - Каква грешка, Ланди! Каква грешка...
     Гласът принадлежеше на Мама и в следващите три секунди Ланди разбра всичко.
     Висеше от външната страна на прозореца; дланите му стискаха долната рамка, някакви ремъци стягаха тъничките му китки и уж му помагаха да не падне, а очите му бяха пристегнати грубо с дебела и плътна кърпа. За миг си представи пропастта под краката си... Осемнайсет етажа, един след друг до дъното на бездната, и от гърдите му се откърти продължителен писък.
      - Ма... - сълзите бликнаха изпод притиснатите му клепачи и попиха в кърпата. От съня в съзнанието му не бе останал и помен.
      - Ма...?
      (Един до друг до дъното на бездната)
      - Мамо?
      (Дъното на бездната)
      - МАМО?
     Да. Но Мама, вместо да стисне здраво детето си, вместо да го стисне много здраво и да го изтегли обратно в стаята, вместо това или каквото и да било друго, преряза с нещо ремъците. Ланди усети как тялото му натежа двойно, как пръстите му изпускат рамката на прозореца и почти видя как полита надолу, покрай осемнайсетте етажа, с разперени ръце и развята коса, докато телцето му се разбие с пукот в тротоара пред входа и кръвта му плисне върху нагретите от слънцето плочки. 
      (Кръвта му...)
      Нов писък се изгуби нейде в топлината.
     Ланди висеше, стоснал с всички сили живота си... Дишаше в лицето на топлата панелна стена, а сълзите му попиваха и попиваха в стегнатата през очите му кърпа. За миг му се стори, че би рисувал дълго, би рисувал непрестанно, час след час, ден след ден, цели месеци, години, столетия, само да не е тук сега. Само да усети твърда земя под краката си. 
      - МАМО?

     Едновременно, в средата на една зашеметена секунда, се случиха две неща. Прозорецът се плъзна в улеите и оглушително тресна върху долната си рамка. А Ланди изгуби съзнание.
     Но той не полетя в пропастта, покрай осемнайсетте етажа, и телцето му не се разби в земята. Той през цялото време бе висял от вътрешната страна на стената и сега просто тупна на пода в стаята. 
     Мама се ухили, засмя се, гласът й се извиси в тишината на следобеда; извиси се и набъбна... Набъбна ведно с вярата, че от днес Ланди ще рисува по собствено желание... Ежедневно. Неуморно. До безкрай.
      Но Мама не бе разбрала другото.
     Тя още не знаеше, че на перваза – току до долната рамка на Прозореца – вече изстиват осем детски пръстчета...


                                                ---------------------
                                                R.  В с и ч к и   п р а в а   з а п а з е н и !