“Вжжжн... Вжжжн... Вжжжн...”
    Най-после!
   Тъмнината потръпва, пуква, разчупва се и струя сиво-бяла светлина грубо бръква в очите ми. Потичат сълзи. Дали от болката, която се удря в слепоочията ми, или от тежестта в главата, аз не разбирам какво точно става. Просто констатирам че...
    ...сълзите ми текат нагоре.
    Не съм мъртъв – поне не бях, преди да изгубя съзнание. Не съм и луд. Решавам, че скоро нещата ще си дойдат на мястото и че поне за сега посоките са без значение. 
    Сиво-бели парчета светлина.
    Мъгла.
    И студ.
   Не чувствам краката си, те – ведно с бързия ритъм на сърцето – са излезли (накак си) от обсега на сетивата ми. Може би завинаги.
    “Вжжжн... Вжжжн... Вжжжн...”
    Задавям се. Кашлям. От носа ми потича кръв. Потича нагоре... Усещам как струйката се плъзва покрай захлопнатите ми очи, прекосява челото и се губи в косата ми.
    А не съм луд...
    Искам да погледна, да видя какво се случва, но сълзите ми пречат. И ме е страх. В тях всичко се пречупва и се превръща в неразгадаема плетеница от сиво-бяла светлина... И сенки. 
    Надвивам страха си. Примигвам, нова сълза потича нагоре, но след нея виждам няколко раздърпани парченца от света пред себе си. 
    Къс натежало, отрупано със сиви облаци небе, простряло се току-под краката ми. Мокра земя, поръсена с камъни, увиснала застрашително на педя над главата ми. И един човек. Прегърбен, тъмен, преобърнат, той виси на земята и точи нож.
    “Вжжжн... Вжжжн... Вжжжн...”
   Отново замижавам. В тъмнината зад клепачите си се опитвам да нарисувам картината на близкото си минало. Не е лесно... Но успявам. 
    Утрин, хлад, края на март. Година и половина след Последната война. Скалиста местност. Мокрота. Изкачвам се по тясна камениста пътечка, която води до подножието на малка пещера. Предполагам, че ще намеря прилепи, дивеч или някакво влечуго. Въобще... Нещо за закуска. Изкачвам се бавно... Задъхвам се.
   Точно пред прщерата нещо изсвистява и ме удря в кръста, после по главата... И накрая мрак. Едва преди малко мракът се бе пукнал, бе се разчупил и сиво-бяла светлина бе бръкнала грубо в очите ми. Сълзите – а после и кръвта – бяха потекли нагоре. 
     Милостиви Господи...
   Виждам как човекът (тъмен, гърбав и преобърнат) вдига ножа и внимателно прокарва пръсти по острието му. После ме поглежда, а аз... аз...

   Старецът погледна закуската си. Тя висеше с главата надолу, вързана за свода на пещерата.
   Още дишаше.

----------------
*В.С.Д. - В и с ш а   С т е п е н   Д е з о р и е н т а ц и я

                                                                  R. Всички права запазени!