Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.12.2009 13:00 - За пръв път - ЕВРОПА В БЪЛГАРИЯ!
Автор: krassie Категория: Изкуство   
Прочетен: 1961 Коментари: 0 Гласове:
1



-I- В НАЧАЛОТО БЕ...
   Не, словото – с музиката - се появвяват по-късно. В началото е един отвързал се незнайно от къде и още по-незнайно как кон, който изскача на пътя, засича на галоп една маршрутка и изкарва всички ангели на шофьора й; след това, потраквайки с копита по асфалта, проявиява видим интрес към дремещ на спирката дядо, който, разбира се, при вида на конски ноздри пред лицето си, бързо се разсънва с вик. Някъде по това време, малко след отминалата маршрутка, водена от шофьор без ангели, се появява автобус и аз се качвам.
   Ранно утро – Пловдив, квартал “Смирненски”, единайсти май лето нула-седмо. Часът е около шест и небето на изток едва е просветляло. В рейса, в компанията на поклащащи се и дремещи прави и по седалките ранобудници, пътувам за автогарата, от където ще стартира походът ми за покоряване на една мечта. От онези мечти, които могат двайсет години да си седят скътани и незабележими  някъде из таванските стаи на съзнанието ти, но способни в един миг да се съживят и застанат пред теб в цялата си сериозност и великолепие, за да не ти оставят и капка съмнение, че са реални – по-реални от живота и смъртта.
   Такава беше мечтата ми да видя петимата от Europe “in flesh”; не на снимки, каквито навремето събирах и каквито до ден-днешен имам с купища, не на видео, каквито касети още пазя по прашни рафтове и архиви, а на живо. И с това да се приключи – нещата да си дойдат на мястото; Джоуи, Мик, Ян и двамата Джоновци да заживеят не в мечтите ми, а в спомените ми – при това в човешките си образи, не на пръкнали се във фантазията ми митични богове. За тази цел концертът нямаше да е достатъчен – трябваше ми всичко. Затова – в шест сутринта, спал-недоспал, но категорично буден от адреналина, поемам да си взема спомените – в максимално пълен комплект, защото не вярвам, че някой друг ги заслужава повече от мен.
   На автогарата – кафе в пластмасова чашка. До рейса имам цял час. Мотая се. Глътвам кафето  по-скоро за протокола, отколкото че имам нужда от него, след което решавам, че е време за първата бира. Малко по-късно предвидливо пикая върху една порутена сграда, намираща се в съседство с автогарата. Нали път ме чака...
   Автобусът идва, вече са се събрали пътници, измежду които момче и момиче не будят никакво съмнение, че ще пътуват за Ловеч, за да гледат концерта. Отказвам се да завързвам приказка с тях. Сядам – вместо на последните седалки в някой от ъглите, където сядам почти винаги, този път отпред – на една параболична плюнка от предното стъкло. Тръгваме и следващите няколко часа ги прекарвам насаме с мислите си. Рейсът катери Балкана, спуска се от северната му страна, а слънцето вече е високо и става топло. Проверявам екипировката си по няколко пъти на всеки пет минути, съвсем инстинктивно. Диктофон, акредитация, фотоапарат, подбрани преди няколко дни снимки на Europe, пари, два химикала и един за съжаление (както се оказа после – наистина за съжаление) леко поизписан тънкописец. Пея си наум “Forever traveling”.   -II-    Приблизително десет и половина – слизам на автогарата в Ловеч с чувството, че пътя ми е бил повече от достатъчно. Умрял съм за бира – часове в затворено пространство, а на Беклемето, където за малко отморихме, бирата била само в стъклария и се пиела на място. Такава мислена завъртях по адрес на бармана, че сигурно цял ден после го е сърбял гъза.  
   Ловеч – вървя от автогарата към центъра и се оглеждам като дете в детмаг; не съм стъпвал тук преди. А към центъра ме упътват очевидци. Пътьом се натъквам на един плакат, рекламиращ “Ловеч Мюзик Фест”, залепен на витрината на магазинче за кучешки консерви, и изкомандвам първото попаднало ми лейди да ме щракне пред него. Тя се справя.
   На центъра е лудница, а поводът ми е ясен – ден на града и край на феста, демек кулминацията на петдневните празници. Народ. Дядовци, баби, лелки, чичовци, майки,  татковци, младежи, деца, да не пропусна ченгетата – всичко това на куп и на гъсто. От високоговорители ечи глас, върви програма... Централната главна е като открит кошер. Аз обаче решавам да започна с търсенето на сцената и дори забравям, че умирам за бира.
   Намирам я – няма проблем. Широко пространство около нея е отцепено, вардят ченгета и хора с надпис “Vip Security” на фанелките. Ясно е, че с вторите е по-добре да си нямаш работа. Виждам от разстояние, че на сцената екип от десетина души влачат техника. Решавам да се възползвам от акредитацията си – разбутвам народа, минавам през загражденията и се насочвам право към най-близката група ченгета. Показвам им картата си и казвам “ще вляза да направя няколко снимки”. Пускат ме лесно, без ядове. Тръгвам към сцената през широкото празно пространство и съм доволен, и впечатлен от гледката. Тук, на спокойствие и дневна светлина се насладих на първата си стъпка към Europe. А и вече бях започнал на превръщам мечтите си в спомени...
   Снимам. Наблизо две момичета си говорят; досами сцената са, на сянка. Едното е отвсякъде готино. Заглеждам го и се усмихвам, защото е слабо и стройно, но носи вече познатата ми фанелка “Vip Security”. Все ми е тая. Приближавам се, разменяме си няколко дружелюбни реплики, навиват се да ме снимат. Давам им апарата си, правят го.   

   Следващите два часа прекарвам сам пред сцената. Едното момиче ми беше казало, че двама от групата са се били появили преди малко, колкото да огледат, и това ми беше достатъчно, за да изстискам голямо количество търпение от себе си, с риск да слънчасам в очакване. Уви, от това нямаше смисъл. Разпитвам подбрани на око хора, развяващи на вратовете си пропуски и минаващи отвреме навреме през празното пространство пред сцената, никой нищо не знае. А вече става един и половина. Тогава се сещам, че ми се пие бира.
   Виждам се с мои стари познати, на които съм забравил имената и едва ги познавам, но те ме помнят и ме познали от разстоянието на загражденията. Промъкнали се. Приятно е. Накрая си давам сметка, че времето напредва, а моята успеваемост по отношение на намеренията ми е нулева, и зарязвам сцената.
   Навирам се в калабалъка, не съм ял, навсякъде цвърчат кебапчета и наденички, но предпочитам една бира. Потъва в мен като в сух пясък. Опитвам се да накарам мозъка си да работи. Още не съм установил дали съм успял, но тръгвам към Общината. -III-    В Общината няма никой. Поне така разправя възрастен човек, оставен насред празника на Ловеч да седи на входа, за да си заработи хонорара. Нищо не знае. Губя си времето с него, на тръгване му лепвам една мислена по подобие на оная, с която окичих и бармана на Беклемето. Търся хотели. Ходене. Намирам един в долната част на центъра. На рецепцията не знаят нищо. Ходене. Намирам втори, в горната част. Тук късметът ми проработвa. Каката на рецепцията се оказва услужлива. И частично информирана. “Отседнали са в “Президиум”, така че вероятно ако има пресконференция, ще е там”, предполага тя. “Президиум” бил хотела в долната част на центъра, връщам се обратно. Пътьом пак минавам покрай Общината и погледа ми се спира на група костюмирани мъже и жени, разговарящи на сянка пред вратата. Приближавам се и вероятно защото съм започнал да се изнервям, давам директно по темата; питам в Общината ли работят и имат ли идея ще има ли и ако има кога ще е пресконференцията на Europe. “В два”, отговаря една от жените, “Не, в шест и трийсет”, не се съгласява с нея колежката й. Завързва се спор, който аз не доизслушвам, защото бързам. Ходене. Отново стигам пред долния хотел, влизам във фоайето, където е рецепцията, и налитам на Ян! -IV-    Висок, гологлав, синеок, Ян разговаря с някакъв тип, чието лице не виждам, но и не ми трябва. Пазят два гарда. Първата ми реакция е да се хвана за фотоапарата – вадя го и дръпвам ципа на калъфа; гарда, който е с лице към мен ме вижда и казва най-недвусмисленото “не!”, което съм чувал през живота си. Връщам си апарата в джоба, едновременно с което продължавам да наблюдавам Ян. На метър от мен е, но помежду ни е охраната. Давам си сметка, че е българска и веднага скроявам план да си изпрося информация. Само дето още не знам кога и как. Разговорът на Ян свършва, той прави крачка и застава току-срещу мен, поглежда ме, но аз нямам какво да му кажа и той явно разбира това. Усмихваме се един на друг, после той тръгва към асансьора, гардовете го последват, а аз тръгвам след тях. В движение успявам да попитам горилата с недвусмисленото “не” за пресконференцията и с изненада чувам “в 18:30”. Дори не ме поглежда, тримата потъват в асансьора, аз оставам за минутка във фоайето, колкото да си дам сметка колко неща се бяха случили току-що само за половин минута...
   Пред хотела се засичам с моите хора, с които разговарях пред сцената. Оставаме заедно, сядаме на по халба, аз им разправям, че съм видял Ян. Настроението ни е добро, а моите неща бяха започнали да се нареждат – бях намерил хотела, в който е групата, бях разбрал и кога ще е пресконференцията. Наздраве!
   Масата, на която седим, е на 30 метра от страничния вход на “Президиум”; аз съм с гръб към него. Френдчето срещу мен обаче има видимост. В един момент казва: “Знаеш ли, че някакво момиче излезе току-що, каза нещо на две други и трите се върнаха в хотела на бегом?” Обръщам се, оглеждам входа, после се съсредоточавам върху бирата си. Скоро обаче установявам, че мозъкът ми работи. Гарда потвърди версията за пресконференция в 18:30, но едната от жените пред Общината имаше информация за два. Сега е два и половина. Не ме оставя усещането, че нещо пропускам. Че нещо се случва и аз не съм там, където трябва. Изпил съм си бирата; обяснявам на моите хора, че ще отида да видя какво става и ще се върна.
   Влизам в хотела през страничния вход. Попадам в зала с изискано подредени маси – бели покривки, чинии, свещници, салфетки от плат, прибори. Виждам младо момче, явно един от сервитьорите, с очевидно скъп костюм, да дреме край бара. Питам го знае ли нещо за предстояща пресконференция. Той отговаря, че тя в момента върви и предлага да ме заведе до прес-залата. Съгласявам се, разбира се, минаваме по някакви коридори и в крайна сметка излизаме в същото фоайе, в което преди малко бях срещнал Ян. Момчето ми показва една врата, намираща се на няколко метра от познатия ми вече асансьор, но на мен повече нищо не ми е необходимо, понеже виждам гарда до вратата и десетина фена, тихо чакащи отпред. Носят снимки, плакати, плочи. Присъединявам се, подтискам вълнението си и се зареждам с търпение. -V-    Висим около десетина минути, запознаваме се, говорим си тихо, разглеждаме си кой каквото носи. Разбирам, че Europe в момента дават интервю за БНТ и има шанс след това да ни пуснат, за да вземем автографи. Звучи добре. Моите хора, които оставих навън в бирарията, също се появяват и се присъединяват.

   Малко по-късно вратата се отваря, излиза втори гард, разменя реплики с първия и пак се прибира. Този, който остава пред вратата, казва че ще пуска по двама души, предупреди да се пази тишина, защото интервюто тече, че снимането е забранено и че трябва да бъдем експедитивни. Скупчваме се, а аз съм сред първите. Пускат ме... Влизам.
   В прес-залата е прохладно. За втори път виждам Ян, седнал е зад широка маса. Заставам пред него, казвам му “Hi, Ian, nice to see you” и му подавам химикалка с едната от снимките, които съм взел със себе си. Той явно си спомня, че преди час сме се срещнали във фоайето, усмихва се, подлисва снимката и казва “Nice to see you too”. Вижда трудности: снимката е глснцирана и омазнена от годините, затова химикалката се плъзга. Сещам се, че тънкописецът ми е почти изхабен и се проклинам. Все пак подписът се получава. Подвам му втората снимка с едно почти извинително “and...”, той отговаря “ок” и подписва и нея, този път безпроблемно. Прибирам си съкровищата и вместо към изхода, правя няколко крачки към вътрешността на залата. Малко по-настрани мястото е добре осветено, виждам в гръб оператор и журналистка, после виждам ясно Джон Левен и Мик Микели, които отговарят на някакъв въпрос. В същото време една здрава ръка ме хваща и ясно ме насочва обратно към изхода, без да ми даде възможност да се обърна назад.
   Оказвам се пак във фоайето, сред феновете, вече излезли или още не влезли. Изчаквам, десетина минути по-късно интервюто свършва, Джон и Мик излизат, придружени от гардове, а аз ги снимам в гръб. Ян не се появява, научавам, че в 16:00 има вероятност някой от групата отново да слезе тук за кратка среща с нас, а на мен повече не ми е нужно -  губя интерес и излизам от хотела. Няколко фенчета, с които вече сме се сприятелили, ме последват, решаваме да седнем да хапнем. Сядаме. Те хапват, но аз предпочитам да пийна. До 4 има около час; говорим си, снимаме се. Всички сме пълни с впечатления. Надяваме се, че съвсем скоро впечатленията ни ще се умножат. -VI-    Отново в хотела, пред прес-залата. Точно в 16 вратата на асансьора се отваря и на коридора се появява Мик, придружен от гард. Идват към нас, Мик се усмихва, влиза в залата, а гарда обяснява реда: влизаме, взимаме автографи, снимаме се и излизаме – всичко това по възможност без размотаване. Последваме го, по-доволни от току-що нахранени кученца.

   Мик сяда зад масата, където допреди час бе седял Ян, поздравява ни, видимо в добро настроение, а ние моментално преминаваме към изпълнение на графика. Аз лично наблягам на фотоапарата. Обикалям около масата, правя около петнайсетина снимки и съм на върха на щастието си. Суматохата е очевидна, но безшумна. Мик разписва каквото му е подадено, щраква се с всеки един поотделно, аз също минавам по реда си. Оставям апарата си на някакво момиче, което ми се струва надеждно, тоест изглежда, че не е с две леви ръце, обръщам се към Мик, поставям снимките си пред него, той слага автографа си. Отново проблем: снимката, която затрудни Ян, затруднява и него. Химикалката пак приплъзва. Заглежда се по-продължително в другата. “Remember?” - питам го. “No”, отговаря. Благодаря му и сядам до него. Отказвам се да го прегръщам през раменете, каквато мисъл ми беше минала. С периферното си зрение долавям, че Мик прави гримаса и запазеният хеви-метъл знак с ръце. Момичето ни снима, ясно виждам блясъка на светкавицата. Ставам, взимам си апарата. Прехвръкват приглушени реплики: “Моля те, щракни ме, като седна до него”, “Някой да има тънкописец?”... Разгъват се и се сгъват плакати. Петнайсетина минути по-късно гарда слага точка на срещата и извежда Мик, а аз напускам хотела и тръгвам към сцената, за да видя и чуя звуковата проверка.

image
  -VII-    Давам си сметка, че денят все пак и въпреки всичко върви доста по-добре от очакванията ми. Фотоапаратът ми беше започнал да се пълни със страхотни снимки, Europe се прехвърляха безпроблемно от мечтите в спомените ми, а върху мечтите си бях готов да сложа табелка с надпис “сбъднати!”. Само че не още.
   Около пет без нещо е, централните улици на Ловеч са все още пълни с народ, веселбата продължава. Хапвам две кебапчета. Междувременно научавам, че групата е на ловешка земя в разреден състав; Джоуи и Норъм  още не били пристигнали, с което веднага си обяснявам и отсъствието им от полезрението ми до този момент.
   Europe правят звуковата си проверка някъде между пет и шест; пространството около сцената си е все така недостъпно за фенове, а този път и акредитацията ми не помага. По време на саундчека – всичко живо зад огражденията! Навсякъде щъкат фанелки с надпис “Vip security”. Слънцето е слязло по западния наклон на небето, но все още напича мъжки. Сцената е променена – вече подредена, а зад барабаните на Ян е спуснато огромно платнище с логовия символ на Europe. От разстоянието зад загражденията за първи път  виждам Джоуи и Джон Норъм. “Е, пристигнаха, значи!” - казвам си. Джоуи се провиква, разпознавам детайли от различни песни, Норъм забива няколко рифа, кефя се с още стотина фена, ръкопляскаме. Джоуи ни помахва от сцената...
   Към шест виждам, че групата се изнася. Междувременно телефонът ми започва да звъни – приятелите ми пристигат – от Пловдив, от София, от Асеновград и от къде ли не. Повечето позвънявания неволно ги пропускам покрай ушите си. И пак ходене; драсвам обратно към “Президиум”, защото елементарната логика сочи следното: саундчека е направен, а според информациите, с които разполагах, в 18:30 трябваше да се състои официалната пресконференция. И ако такава наистина се състоеше, аз не можех да не бъда там. -VIII-    На вратата – гард, но влизам безпроблемно. За трети път днес. Този път прес-залата e преобразена. На масата – бутилки минерална вода, табелки с имената на тези, които щяха да седнат тук, срещу масата – столовете за журналистите подредени като войници, а на всеки стол – оранжева торбичка, пълна със сувенири от основните спонсори, както и бюлетин с историята на Europe. От първите съм – разположена е само една камера, в залата има 3-4 човека. Харесвам си място. Вторият ред, но без това не смятам да сядам. Разглеждам съдържанието на една торбичка и си я заплювам. После – чакане. Залата се пълни. Пеем “Честит рожден ден” на една от журналистките, която се появява с кутия бонбони и обявява, че е рожденничка. Аплодисменти, усмивки.
Еurope пристигат с малко закъснение. Пак аплодисменти. Влизат, с тях влизат и представители на спонсорите, кмета на Ловеч, официални лица. Всички снимат, аз също... Отказвам се да поставям диктофона си на официалната маса. Държа го в ръка. Включвам го. Изключвам си телефона. Заглеждам се в Джоуи и Норъм, само тях от групата не бях виждал отблизо днес. Левен го няма. Пресконференцията започва с малък гаф – микрофона не работи, но Джоуи го остранява и с усмивка и ясен глас приветства всички присъстващи. Пак снимам. Батерията на апарата, за щастие, още държи.
   Следват въпроси и отговори. Слушам с интерес, макар че не чувам нещо, което да ме изненада. На около петата минута давам знак, че имам питане. Водещият на пресконференцията ми обяснява с кратък жест, че ме е видял и само трябва малко да изчакам. Скоро ме посочва. Приветствам Europe с две думи, представям се и обявявам, че въпросите ми са два и първият е към Джон Норъм. Виждам го как се попривежда напред за да ме види и чуе... Говоря на български. Преводачката превежда.
 
   На първият ми въпрос отговаря Норъм, на втория – Джоуи.
   Всичко става за кратко време, половин час по-късно пресконференцията приключва. В суматохата покрай излизането на народа от залата се добирам до Норъм и му подавам за подпис едната от снимките, които по-рано бяха минали през Ян и Мик. Норъм не се възпротивява, но разбира се, химикалката отказва да остави следа върху гланцовата повърхност. В няколко кратки секунди съм готов да се закълна, че ми побелява косата. Джон драсва няколко пъти несполучливо и търси с поглед друга химикалка, докато с тих глас обяснява по-скоро на себе си, че му трябва “мека писалка, тънкописец”. Насред суматохата от хора зад гърба си за стотен път се проклинам за почти изписаният такъв, кротуващ непотребен в джоба ми. Виждам някакъв на метър от себе си, на масата, почти пред Джоуи – пресягам се, разбутвам двама трима души и го докопвам, после с облекчение виждам как с него десницата на Норъм оставя автограф върху хартията. Благодаря му и   пак разбутвам няколко човека, защото виждам, че Джоуи вече се надига от мястото си.  Аз обаче съм по-бърз от мълния. Докато се изправя, вече съм бутнал снимката под носа му. Той си е въоръжен с маркер и безпроблемно завърта подписа си.
   И с това се прилкючва. Включвам си телефона. Час по-късно се виждам с приятелите си пред сцената, където вече човешкото множество е запълнило пространството, а в девет, почти по тъмно, Норъм издухва мозъка ми с началните рифове на “Love is not the enemy”. Накрая заря. Готова е табелката с надпис “сбъднати!” -----    А деня започна с един отвързал се кон и шофьор на маршрутка, който остана без ангели и сигурно още дълго ще си ги търси оттук насетне из улиците на Пловдив...  
   R.Краси Панайотов 2007
image

   www.myspace.com/krassiepanayotov
   www.myspace.com/aphasiabg





Тагове:   път,


Гласувай:
1



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: krassie
Категория: Изкуство
Прочетен: 179181
Постинги: 39
Коментари: 13
Гласове: 149
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол