Постинг
23.03.2010 11:30 -
НЕЧИЕ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ (р а з к а з)
“Вече трети ден откакто Господ снима земята –
Снимки за спомен навярно, преди да я срине до равно.
Небето светва начесто и дървета избухват във пламъци,
С електрическа точност обагрени в огън и цвят.”
“Тате, ще се кача с две приятелки на вилата в събота следобед. Обеща, че ще ме пуснеш, помниш ли? Само за уикенда... Моля те. Всичко ще бъде наред...”
Чистачките работят на пълен оборот, но дъждът се излива като из ведро и бялата разделителна линия на шосето податливо се размазва. Присвивам очи... Напрягам зрението си и стискам кормилото. Внимавам да не се изплъзне изпод потните ми длани. “Пунто”-то ръмжи като ранена лъвица, стремглаво профучава през локвите и пронизително пищи на завоите. Въпреки това ми се струва, че жена ми го заглушава. С периферното си зрение виждам как зверски е стиснала дръжката над страничното стъкло. Веждите й са литнали до средата на челото, кожата й се е опънала по скулите, а между двата реда
(красиви)
зъби би могъл да мине цял портокал.
Стрелвам ръка встрани... Превключвам... Колата си поема дъх и отново заревава. Подсъзнателно установявам почти пълната липса на насрещно движение. Отминаваме единствено зелени, потъмнели от влагата пасища и гъсти, сумрачни борови гори.
- Внимавай!... – пищи жена ми.
“Внимавам” – отговаря вътрешният ми глас. После се усмихва невъзмутимо и се обръща към мен – “’Що не й затъкнеш устата с нещо?”
Защото...
...вероятно недоволен от това, че съм го настъпил по ръбестия гръб, камъкът се преобръща, а аз правя ефектен пирует във въздуха. Миг по-късно задникът ми се убеждава в твърдостта на глинения бряг, измит до лъскаво от водите на извора. Фотоапаратът изхвръква от ръцете ми. За щастие подлагам длан и успявам да го хвана миг преди да се е бухнал в бистрата вода – ведно с надеждите ми за набор качествени снимки.
(“Да му...”)
Седя на земята, потърквам натъртеното място и невярващо гледам глинестата кал по панталона си. После си отдъхвам, а гневът бавно си прибира ноктите...
Виждам, че на стотина метра по потока има останки от някаква стара махала – половин дузина изкорубени къщи, покрити с бръшлян и коприва. Слепи прозорци. Щърби врати. Наред с това и една обгорена постройка, кацнала на скалистото хълмче срещу нея.
“Не прилича ли на собствената ти вила?”
“Не.”
“Според мен е едно към едно! Защо не се вгледаш по-внимателно?”
“Защото въобще нямам намерение да се занимавам с налудничави мисли.” Решавам да се поизмия, после да снимам.
Навивам с два пръста ръкавите, разкопчавам часовника и го оставям на камъните. Седем часа. Налагам си да побързам. Крачка, втора, заставам на ръба на извора, клякам и потапям дланите си във водата. Търкам. Някаква частица от съзнанието ми продължава да се чуди дали пък вътрешният ми глас не е прав.
“Естествено, че съм прав. Това, че отказваш да го признаеш е отделна работа...”
Свъсвам вежди и продължавам да търкам.
Десет минути по-късно закопчавам часовника си, мятам отново фотоапарата на рамо и тръгвам по посока на течението. Внимавам, за да не се подхлъзна пак.
(Седем часа...)
Слънцето е слязло под хоризонта и гората изглежда смълчана и мрачна. Забелязвам как един огромен, плосък, тъмносин облак, натежал от влага, бавно започва да се надвесва над местността.
Ускорявам крачка. Едновременно с това сърцето започва да изтласква горещи вълни към слепоочията ми. Дишам тежко. Потя се.
Оказва се, че (първо) махалата е много по-стара, отколкото предположих отначало. Беше мъртва... сякаш от векове. И (второ) – че опожарената част от местността (зад обгорената постройка с почернели греди) е два пъти по-голяма от първоначалната ми представа за нея.
“Значи, зарежи доверието в първоначалните си оценки, нали така?”
“Тихо. Тук наистина ще станат добри снимки...”
“Хем ще си имаш вилата в опожарен вид.”
“Не започвай пак. Вилата ми е на съвсем друго място, по дяволите, и ти много добре го знаеш!”
Тръсвам глава. Не мога да повярвам, че споря със себе си. Преуморен съм. Решавам да измисля нещо, за да си почина, когато всичко свърши. Ако свърши.
Завъртам се на пети. Търся интересна композиция, едновременно с което свалям капачката от обектива на “Полароид”-а. Руини, три-четири съборетини, поток, клокочещ в чакълестото си корито, гора, няколко десетки опожарени дървета...
“...вилата ти...”
“Хм.”
Разтварям леко крака, вдигам апарата и поглеждам през визьора.
В същия миг хлъцвам от изненада. По някакъв проклет начин виждам всичко, което се намира отзад... отзад, зад постройките. Сякаш са от стъкло. Някаква прозрачност... Някаква...
Свалям апарата. Всичко е наред. Руините са обикновени, видимо плътни... И твърди.
“Да не ти е зле?”
“Млъкни! И ти ли видя това?”
“По-добре изчезвай оттук...”
Вместо това се отмествам и насочвам вниманието си към обгорената постройка с овъглените дървета зад нея. Приближавам... Обзема ме страх. Чист страх, горещ и лепкав. Противен. И тлъст. И досадно жив на фона на мислите ми.
С трепетещи пръсти вдигам апарата пред лицето си, поглеждам през визьора и насочвам обектива. Образът леко играе, но ясно виждам обгорената постройка и прясната кръв, стчаща се обилно по почернелите й стени. Едва...
...сподавяме виковете си. Колата поднася, завърта се, прекосява банкета и шумно се врязва в гъста купчина бодливи храсти; излиза от тях, хлътва в някаква неравност, подскача, пада на колелата си, прегазва една фиданка и спира в подножието на малък хълм. В настъпилата тишина само дъждът продължава неуморно да трополи в стъклата.
Неуморно... Безспир.
Жена ми хлипа без глас... Виждам как сълзите се стичат по страните й. Стискам зъби. Мълча. Но нямаме време за губене; нервно придърпвам скоростния лост и форсирам двигателя. Колата вибрира, за миг прибуксува, тръгва назад разклаща се... Отново минава през бодливите храсти, излиза на пътя и спира. Дъждът вали...
Докато превключвам, в мен се обажда познатото ми вече аз:
“Спокойно, приятел, нищо ви няма. Настъпи проклетата трошка, но не мисли за кръвта, която видя през “Полароид”-а, моля те. Иначе наистина ще ни пребиеш...”
Докато потегляме, виждам...
... часовника си. Седем? Отново седем?!
Не е спрял. Тиктака.
Като пясъчен замък се разпада желанието ми да запазя спокойствие. Пейзажът наоколо се разкривява, залитам. Някакви повърхностни спомени се опитват да ме убедят, че дъщеря ми е говорила за вилата преди няколко дни.
Междувременно облакът е изпълнил небето и е наситил всичко с тъмносини сенки. Потокът ромоли. Скоро тих, монотонен шум слага длан върху гората и първите дъждовни капки тупват върху якето ми. Решавам да се махам.
“Така ли? Тази идея ти я дадох още преди петнайсет минути!”
“Аз пък те предупредих да млъкнеш!”
Тръгвам с бързи стъпки срещу течението, изкачвам склона, потискам световъртежа си и внимавам да не нагазя във водата. Фотоапаратът виси на рамото ми и леко се поклаща.
“Между другото, дъщеря ти наистина говореше за вилата преди няколко дни...”
“Какво?”
“Чу ме. Искаше да ходи там с някакви приятелки. Не помниш ли?”
“Не.”
“Аз пък помня. Затова се натоварете със жена ти в колата и идете да проверите тая работа...”
...докато е време.
“Пунто”-то се отклонява от главния път, с ръмжене се втурва по разбитата планинска пътечка и изпод гумите се разхвърчават чимове трева и кал. Дъждът неуморно трополи по каросерията.
До вилата остават два километра и вече започвам да си мисля, че всичко е наред, когато някъде пред колата блесва мълния. Чува се гръм. Жена ми ахва, а ниско в корема ми се свива на топка тежестта на бодливо предчувствие.
Само пет минути по-късно виждам белезникавото в мрака скалисто хълмче, виждам вилата си... Виждам и светлината от пламъците, които вече са обхванали по-голямата част от покрива и хищно се спускат по дървените стени.
Автор: Краси Панайотов
R. All Rights Reserved!
www.krassie.blog.bg
www.myspace.com/krassiepanayotov
Снимки за спомен навярно, преди да я срине до равно.
Небето светва начесто и дървета избухват във пламъци,
С електрическа точност обагрени в огън и цвят.”
“Тате, ще се кача с две приятелки на вилата в събота следобед. Обеща, че ще ме пуснеш, помниш ли? Само за уикенда... Моля те. Всичко ще бъде наред...”
Чистачките работят на пълен оборот, но дъждът се излива като из ведро и бялата разделителна линия на шосето податливо се размазва. Присвивам очи... Напрягам зрението си и стискам кормилото. Внимавам да не се изплъзне изпод потните ми длани. “Пунто”-то ръмжи като ранена лъвица, стремглаво профучава през локвите и пронизително пищи на завоите. Въпреки това ми се струва, че жена ми го заглушава. С периферното си зрение виждам как зверски е стиснала дръжката над страничното стъкло. Веждите й са литнали до средата на челото, кожата й се е опънала по скулите, а между двата реда
(красиви)
зъби би могъл да мине цял портокал.
Стрелвам ръка встрани... Превключвам... Колата си поема дъх и отново заревава. Подсъзнателно установявам почти пълната липса на насрещно движение. Отминаваме единствено зелени, потъмнели от влагата пасища и гъсти, сумрачни борови гори.
- Внимавай!... – пищи жена ми.
“Внимавам” – отговаря вътрешният ми глас. После се усмихва невъзмутимо и се обръща към мен – “’Що не й затъкнеш устата с нещо?”
Защото...
...вероятно недоволен от това, че съм го настъпил по ръбестия гръб, камъкът се преобръща, а аз правя ефектен пирует във въздуха. Миг по-късно задникът ми се убеждава в твърдостта на глинения бряг, измит до лъскаво от водите на извора. Фотоапаратът изхвръква от ръцете ми. За щастие подлагам длан и успявам да го хвана миг преди да се е бухнал в бистрата вода – ведно с надеждите ми за набор качествени снимки.
(“Да му...”)
Седя на земята, потърквам натъртеното място и невярващо гледам глинестата кал по панталона си. После си отдъхвам, а гневът бавно си прибира ноктите...
Виждам, че на стотина метра по потока има останки от някаква стара махала – половин дузина изкорубени къщи, покрити с бръшлян и коприва. Слепи прозорци. Щърби врати. Наред с това и една обгорена постройка, кацнала на скалистото хълмче срещу нея.
“Не прилича ли на собствената ти вила?”
“Не.”
“Според мен е едно към едно! Защо не се вгледаш по-внимателно?”
“Защото въобще нямам намерение да се занимавам с налудничави мисли.” Решавам да се поизмия, после да снимам.
Навивам с два пръста ръкавите, разкопчавам часовника и го оставям на камъните. Седем часа. Налагам си да побързам. Крачка, втора, заставам на ръба на извора, клякам и потапям дланите си във водата. Търкам. Някаква частица от съзнанието ми продължава да се чуди дали пък вътрешният ми глас не е прав.
“Естествено, че съм прав. Това, че отказваш да го признаеш е отделна работа...”
Свъсвам вежди и продължавам да търкам.
Десет минути по-късно закопчавам часовника си, мятам отново фотоапарата на рамо и тръгвам по посока на течението. Внимавам, за да не се подхлъзна пак.
(Седем часа...)
Слънцето е слязло под хоризонта и гората изглежда смълчана и мрачна. Забелязвам как един огромен, плосък, тъмносин облак, натежал от влага, бавно започва да се надвесва над местността.
Ускорявам крачка. Едновременно с това сърцето започва да изтласква горещи вълни към слепоочията ми. Дишам тежко. Потя се.
Оказва се, че (първо) махалата е много по-стара, отколкото предположих отначало. Беше мъртва... сякаш от векове. И (второ) – че опожарената част от местността (зад обгорената постройка с почернели греди) е два пъти по-голяма от първоначалната ми представа за нея.
“Значи, зарежи доверието в първоначалните си оценки, нали така?”
“Тихо. Тук наистина ще станат добри снимки...”
“Хем ще си имаш вилата в опожарен вид.”
“Не започвай пак. Вилата ми е на съвсем друго място, по дяволите, и ти много добре го знаеш!”
Тръсвам глава. Не мога да повярвам, че споря със себе си. Преуморен съм. Решавам да измисля нещо, за да си почина, когато всичко свърши. Ако свърши.
Завъртам се на пети. Търся интересна композиция, едновременно с което свалям капачката от обектива на “Полароид”-а. Руини, три-четири съборетини, поток, клокочещ в чакълестото си корито, гора, няколко десетки опожарени дървета...
“...вилата ти...”
“Хм.”
Разтварям леко крака, вдигам апарата и поглеждам през визьора.
В същия миг хлъцвам от изненада. По някакъв проклет начин виждам всичко, което се намира отзад... отзад, зад постройките. Сякаш са от стъкло. Някаква прозрачност... Някаква...
Свалям апарата. Всичко е наред. Руините са обикновени, видимо плътни... И твърди.
“Да не ти е зле?”
“Млъкни! И ти ли видя това?”
“По-добре изчезвай оттук...”
Вместо това се отмествам и насочвам вниманието си към обгорената постройка с овъглените дървета зад нея. Приближавам... Обзема ме страх. Чист страх, горещ и лепкав. Противен. И тлъст. И досадно жив на фона на мислите ми.
С трепетещи пръсти вдигам апарата пред лицето си, поглеждам през визьора и насочвам обектива. Образът леко играе, но ясно виждам обгорената постройка и прясната кръв, стчаща се обилно по почернелите й стени. Едва...
...сподавяме виковете си. Колата поднася, завърта се, прекосява банкета и шумно се врязва в гъста купчина бодливи храсти; излиза от тях, хлътва в някаква неравност, подскача, пада на колелата си, прегазва една фиданка и спира в подножието на малък хълм. В настъпилата тишина само дъждът продължава неуморно да трополи в стъклата.
Неуморно... Безспир.
Жена ми хлипа без глас... Виждам как сълзите се стичат по страните й. Стискам зъби. Мълча. Но нямаме време за губене; нервно придърпвам скоростния лост и форсирам двигателя. Колата вибрира, за миг прибуксува, тръгва назад разклаща се... Отново минава през бодливите храсти, излиза на пътя и спира. Дъждът вали...
Докато превключвам, в мен се обажда познатото ми вече аз:
“Спокойно, приятел, нищо ви няма. Настъпи проклетата трошка, но не мисли за кръвта, която видя през “Полароид”-а, моля те. Иначе наистина ще ни пребиеш...”
Докато потегляме, виждам...
... часовника си. Седем? Отново седем?!
Не е спрял. Тиктака.
Като пясъчен замък се разпада желанието ми да запазя спокойствие. Пейзажът наоколо се разкривява, залитам. Някакви повърхностни спомени се опитват да ме убедят, че дъщеря ми е говорила за вилата преди няколко дни.
Междувременно облакът е изпълнил небето и е наситил всичко с тъмносини сенки. Потокът ромоли. Скоро тих, монотонен шум слага длан върху гората и първите дъждовни капки тупват върху якето ми. Решавам да се махам.
“Така ли? Тази идея ти я дадох още преди петнайсет минути!”
“Аз пък те предупредих да млъкнеш!”
Тръгвам с бързи стъпки срещу течението, изкачвам склона, потискам световъртежа си и внимавам да не нагазя във водата. Фотоапаратът виси на рамото ми и леко се поклаща.
“Между другото, дъщеря ти наистина говореше за вилата преди няколко дни...”
“Какво?”
“Чу ме. Искаше да ходи там с някакви приятелки. Не помниш ли?”
“Не.”
“Аз пък помня. Затова се натоварете със жена ти в колата и идете да проверите тая работа...”
...докато е време.
“Пунто”-то се отклонява от главния път, с ръмжене се втурва по разбитата планинска пътечка и изпод гумите се разхвърчават чимове трева и кал. Дъждът неуморно трополи по каросерията.
До вилата остават два километра и вече започвам да си мисля, че всичко е наред, когато някъде пред колата блесва мълния. Чува се гръм. Жена ми ахва, а ниско в корема ми се свива на топка тежестта на бодливо предчувствие.
Само пет минути по-късно виждам белезникавото в мрака скалисто хълмче, виждам вилата си... Виждам и светлината от пламъците, които вече са обхванали по-голямата част от покрива и хищно се спускат по дървените стени.
Автор: Краси Панайотов
R. All Rights Reserved!
www.krassie.blog.bg
www.myspace.com/krassiepanayotov
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
Блогрол
