Постинг
03.06.2010 00:30 -
СВЕТЕЩИЯТ КРАЙ (р а з к а з)
Автор: krassie
Категория: Изкуство
Прочетен: 2126 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 03.06.2010 00:35
Прочетен: 2126 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 03.06.2010 00:35
"Нова моторизирана група агресори се е появила в западната част на О"Диен - град, станал център на внимание с множеството зверски убийства от последните няколко седмици..."
(Фрагмент от радиорепортаж)
I. ОСЪЖДАМ ТЕ...
Не вярвам. Не може да бъде истина. Отварям очи и през мъглата на собственото си студено съзнание виждам неясните очертания на моя затвор. Дъските са влажни, тук-там прогнили, изметнати от времето и категорично реални в мокрия въздух на този проклет (от Бога?) трети ноември.
Не вярвам...
...че може да бъде истина.
В дланите ми се впиват измислените зъби на някакъв измислен звяр, но аз ги усещам и знам, че съм твърде слаб, за да се освободя. Ръцете ми са изтръпнали... Дебели, студени въжета ме държат насила изправен и мога да видя (през бавно разсейващата се мъгла на собственото си студено съзнание) парче от света, синкав от въздуха зад прогнилите стени и видим през кривата цепка-прозорче, зейнала на метър от мен в полумрака.
Спомням си...
Деси ме гледаше с разширени, изпълнени с ужас очи и аз я бях притиснал до себе си. Бях почувствал тръпката страх... А не знаех как да постъпя.
Половин дузина метални чудовища, известни като "Харли", се завъртяха около нас, форсираха двигатели и вдигаха шум до небето... Но от това не ми стана по-добре. На миля околовръст нямаше други хора, освен...
"Еноди!"
Това беше синът ни. Момчето навярно скитосваше наблизо (беше се отделило още в О"Диен с намерението да остане насаме с полумрака), но го нямаше ТУК, не се виждаше НИКЪДЕ...
...и слава Богу.
Лицата на мъжете не се различаваха, обикаляха ни просто тъмни фигури, еднакво зловещи на студения фон на небето и яхнали еднакво ръмжащи метални машини с широки гуми и загасени фарове.
Вятърът пращаше в лицето ми струи леден въздух; всички няколко секунди, които имах на разположение, се оказаха недостатъчни да разбера откъде се взе бандата, какво я беше привлякло насам и защо точно аз и Деси трябваше да понесем това безумие.
(Точно аз и Деси!)
Аз и Деси.
Грохотът на моторите заглуши звука от удара.
Навярно беше изтекла доста кръв, усещах пресен съсирек точно зад дясното си ухо, усещах и мокротата по гърба си. Болката... Студа... Всичко беше истинско, а аз не вярвах...
Не вярвах...
"О, Деси!"
Писъкът й долетя отблизо, съпроводен от пиянски смях и нечие подсвирване.
(И писъкът, и смеха, и подсвирването бяха истински)
Представх си я много ясно в небесносиньото шумолящо яке, пуснати коси и лице, по което не бе останало дори бегло подобие на цвят. Някакво яко копеле с черен шлифер и настръхнала прическа я държеше така, че да не мърда, други петима или шестима - оставили настрани моторите - се любуваха на страха в очита й и избуялите истерични нотки в гласа й, докато нощта падаше на парцали и покриваше далечните притихнали квартали на занемелия О"Диен.
Сред кикота долових близки стъпки и шум от течаща вода.
Спомням си...
Бяхме оставили града зад гърбовете си и вървяхме, хванати за ръка, по тесния разбит път през средата на полето. Небето се мръщеше, всеки момент можеше да завали, затова решихме да кривнем към малката дървена постройка, отстояща на триста метра вдясно от нас, между две хилави дръвчета и до купчина мокри храсти без листа.
(Моторите...)
Тогава, някъде отзад, се зададоха моторите.
II. НА СМЪРТ...
С влагата на полумрака мъглата в съзнанието ми се разсея и всичко застана на мястото си - точно и отчайващо категорично.
Намирах се в същата дървена постройка (пакетиран и комплектован), а водата не беше вода, а бензин. Драсване, (навярно, защото не виждах) - пламък... И чух как отзад , зад стената, лумна моята гибел. После стъпките се отдалечиха.
- Деси!
Гласът ми стържеше, а от усилието сякаш метален пръстен стегна главата ми (ведно с всичко в нея).
Опънах въжетата... Болеше, но скоро болката щеше да се превърне в БОЛКА, щеше да бъде всичко, от което се страхувах, а аз не исках да свършвам така.
Мокрите дъски горяха трудно, но скоро щяха да пращят и да пръскат искри под лудия напор на заледения ноемврийски вятър. Гъст дим щеше да се смеси със студа, искрите и парцаливото, тъмносиньо небе, щеше да се извие в причудлива духообразна форма и щеше да се разстеле над полето.
А аз...
("Стига!")
...щях да се превърна в...
- НЕЕЕЕЕ!
Хладна пот лепнеше по челото ми и се стичаше на капки по страните ми. Смехът отвън (все още истински) избухна отново. А аз опъвах въжетата, студът им се впиваше в изранените ми китки до тогава, докато можех да ги чувствам.
Не вярвах...
...че точно на мен ще се случи.
Не вярвах...
...че и на мен ще се случи.
Не вярвах...
...че се е случило.
А дъските вече пръскаха искри.
А искрите вече се надбягваха с вятъра.
III. ЧРЕЗ ИЗГАРЯНЕ!
Всички видяха горящата човешка фигура, която се измъкна от пламъците и - размахвайки ръце - се втурна през полето.
Смехът замря.
Секунда... Втора... Трета...
Деси се дръпна рязко, отскубна се и се затича след човека.
Настигна го.
Прегърна го.
Бутнаха се на земята.
Пламнаха.
В този миг Еноди вдигна очи.
Това беше синът им - скитосваше наблизо (беше се отделил още в О"Диен с намерението да остане насаме с полумрака), беше се спотаил на завет край една скаличка и печеше гълъб, когато видя светлината. Нощта беше паднала ниско и пламъците - на около две мили успоредно на града - се виждаха ясно.
И момчето реши, че и някой друг нещо пече... И на този някой, в мразовитата вечер, му е хубаво.
Много хубаво.
===
Автор: Краси Панайотов
Autor: Krassie Panayotov
www.myspace.com/krassiepanayotov
www.krassie.blog.bg
(Фрагмент от радиорепортаж)
I. ОСЪЖДАМ ТЕ...
Не вярвам. Не може да бъде истина. Отварям очи и през мъглата на собственото си студено съзнание виждам неясните очертания на моя затвор. Дъските са влажни, тук-там прогнили, изметнати от времето и категорично реални в мокрия въздух на този проклет (от Бога?) трети ноември.
Не вярвам...
...че може да бъде истина.
В дланите ми се впиват измислените зъби на някакъв измислен звяр, но аз ги усещам и знам, че съм твърде слаб, за да се освободя. Ръцете ми са изтръпнали... Дебели, студени въжета ме държат насила изправен и мога да видя (през бавно разсейващата се мъгла на собственото си студено съзнание) парче от света, синкав от въздуха зад прогнилите стени и видим през кривата цепка-прозорче, зейнала на метър от мен в полумрака.
Спомням си...
Деси ме гледаше с разширени, изпълнени с ужас очи и аз я бях притиснал до себе си. Бях почувствал тръпката страх... А не знаех как да постъпя.
Половин дузина метални чудовища, известни като "Харли", се завъртяха около нас, форсираха двигатели и вдигаха шум до небето... Но от това не ми стана по-добре. На миля околовръст нямаше други хора, освен...
"Еноди!"
Това беше синът ни. Момчето навярно скитосваше наблизо (беше се отделило още в О"Диен с намерението да остане насаме с полумрака), но го нямаше ТУК, не се виждаше НИКЪДЕ...
...и слава Богу.
Лицата на мъжете не се различаваха, обикаляха ни просто тъмни фигури, еднакво зловещи на студения фон на небето и яхнали еднакво ръмжащи метални машини с широки гуми и загасени фарове.
Вятърът пращаше в лицето ми струи леден въздух; всички няколко секунди, които имах на разположение, се оказаха недостатъчни да разбера откъде се взе бандата, какво я беше привлякло насам и защо точно аз и Деси трябваше да понесем това безумие.
(Точно аз и Деси!)
Аз и Деси.
Грохотът на моторите заглуши звука от удара.
Навярно беше изтекла доста кръв, усещах пресен съсирек точно зад дясното си ухо, усещах и мокротата по гърба си. Болката... Студа... Всичко беше истинско, а аз не вярвах...
Не вярвах...
"О, Деси!"
Писъкът й долетя отблизо, съпроводен от пиянски смях и нечие подсвирване.
(И писъкът, и смеха, и подсвирването бяха истински)
Представх си я много ясно в небесносиньото шумолящо яке, пуснати коси и лице, по което не бе останало дори бегло подобие на цвят. Някакво яко копеле с черен шлифер и настръхнала прическа я държеше така, че да не мърда, други петима или шестима - оставили настрани моторите - се любуваха на страха в очита й и избуялите истерични нотки в гласа й, докато нощта падаше на парцали и покриваше далечните притихнали квартали на занемелия О"Диен.
Сред кикота долових близки стъпки и шум от течаща вода.
Спомням си...
Бяхме оставили града зад гърбовете си и вървяхме, хванати за ръка, по тесния разбит път през средата на полето. Небето се мръщеше, всеки момент можеше да завали, затова решихме да кривнем към малката дървена постройка, отстояща на триста метра вдясно от нас, между две хилави дръвчета и до купчина мокри храсти без листа.
(Моторите...)
Тогава, някъде отзад, се зададоха моторите.
II. НА СМЪРТ...
С влагата на полумрака мъглата в съзнанието ми се разсея и всичко застана на мястото си - точно и отчайващо категорично.
Намирах се в същата дървена постройка (пакетиран и комплектован), а водата не беше вода, а бензин. Драсване, (навярно, защото не виждах) - пламък... И чух как отзад , зад стената, лумна моята гибел. После стъпките се отдалечиха.
- Деси!
Гласът ми стържеше, а от усилието сякаш метален пръстен стегна главата ми (ведно с всичко в нея).
Опънах въжетата... Болеше, но скоро болката щеше да се превърне в БОЛКА, щеше да бъде всичко, от което се страхувах, а аз не исках да свършвам така.
Мокрите дъски горяха трудно, но скоро щяха да пращят и да пръскат искри под лудия напор на заледения ноемврийски вятър. Гъст дим щеше да се смеси със студа, искрите и парцаливото, тъмносиньо небе, щеше да се извие в причудлива духообразна форма и щеше да се разстеле над полето.
А аз...
("Стига!")
...щях да се превърна в...
- НЕЕЕЕЕ!
Хладна пот лепнеше по челото ми и се стичаше на капки по страните ми. Смехът отвън (все още истински) избухна отново. А аз опъвах въжетата, студът им се впиваше в изранените ми китки до тогава, докато можех да ги чувствам.
Не вярвах...
...че точно на мен ще се случи.
Не вярвах...
...че и на мен ще се случи.
Не вярвах...
...че се е случило.
А дъските вече пръскаха искри.
А искрите вече се надбягваха с вятъра.
III. ЧРЕЗ ИЗГАРЯНЕ!
Всички видяха горящата човешка фигура, която се измъкна от пламъците и - размахвайки ръце - се втурна през полето.
Смехът замря.
Секунда... Втора... Трета...
Деси се дръпна рязко, отскубна се и се затича след човека.
Настигна го.
Прегърна го.
Бутнаха се на земята.
Пламнаха.
В този миг Еноди вдигна очи.
Това беше синът им - скитосваше наблизо (беше се отделил още в О"Диен с намерението да остане насаме с полумрака), беше се спотаил на завет край една скаличка и печеше гълъб, когато видя светлината. Нощта беше паднала ниско и пламъците - на около две мили успоредно на града - се виждаха ясно.
И момчето реши, че и някой друг нещо пече... И на този някой, в мразовитата вечер, му е хубаво.
Много хубаво.
===
Автор: Краси Панайотов
Autor: Krassie Panayotov
www.myspace.com/krassiepanayotov
www.krassie.blog.bg
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
Блогрол
