Постинг
04.06.2010 22:40 -
НОЩТА С НЕПОЗНАТ (С.Х.К.) р а з к а з
Автор: krassie
Категория: Изкуство
Прочетен: 2606 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 04.06.2010 22:45
Прочетен: 2606 Коментари: 1 Гласове:
2
Последна промяна: 04.06.2010 22:45
Беше изключено да съм се заблудил. Годините, които прекарах в плен на мрака, ме научиха освен да чувам, и да чувствам шумовете на света. Научиха ме да чувствам кога залязва слънцето, кога се разваля времето, кога съм сам, кога човек се навърта наоколо или кога някое животно просто си търси храна. Познавах звуците около себе си.
Много дни бяха останали зад гърба ми, бяха се сменили сезони, повтаряха се неща, които постепенно спрях да забелязвам, отчитах ги инстинктивно, за сметка на други, на които преди не бях обръщал внимание...
И сега знаех, че не бъркам.
Усетих присъствието му. Стоеше неподвижно - в това бях сигурен - но нещо в мен трепна и много скоро разбрах защо.
Той ме гледаше.
Скоро не бях изпитвал подобно усещане, рядко се случваше да ме приближи, камо ли да ме заговори човек, който вижда... Но той наистина проговори:
- Добър вечер.
Жена? Защо не. Зрящите жени бяха малко, но ги имаше. Бях чувал, че живеят на групи, за да им бъде по-лесно, пък и се страхували да бродят сами. Явно тази също се боеше, а сега търпеливо наблюдаваше реакцията ми. Зачудих се, откъде се беше взела и какво можеше да я води при мен?
Бях седнал пред колибата, вече час и половина сякох подпалки за огъня и ръката ми все още стискаше брадвата. Подпрях я на стената. После се ослушах. Опастност не съществуваше.
Едва сега жената се размърда. Чух я да се приближава с неравномерни стъпки, накрая спря току-до мен и рече:
- Помогнете ми... Ранена съм.
Обмислих тези думи. Ранена? Допусках това - заради неравномерните й стъпки. Доста неща си идваха на мястото.
- Искам просто някаква кърпа... Моля ви.
Постоях мълчаливо още няколко секунди, обърнах се, отидох до колибата, докоснах я, открих вратата и влязох. Скоро намерих парче плат.
-Влез - обадих се отвътре.
Жената влезе.
Взе плата от ръката ми, седна на земята, превърза се, но не се изправи. Беше на метър от мен и имах чувството, че преценява обстановката.
Стана тихо.
Заслушах се в туптежа на сърцето й - а отдавна не се бях вслушвал в туптежа на чието и да е сърце. Въобще, отдавна не бях докосвал човек... Още по-малко жена.
- Как се казваш?
- Еми - отговори тя и я чух да се изправя - Аз ще вървя. Благодаря ви.
- На твое място не бих излязъл по това време.
- Защо не?
Трябваше да знае защо не, и вероятно знаеше. Беше сама, а слънцето отдавна беше слязло под хоризонта. Нощта беше тъмна и студена, повечето нощни птици бяха агресивни дори към хора, които виждат, раненият крак нямаше да й позволи да стигне далеч, пък и нямаше къде да отиде.
Тя остана неподвижна до вратата.
Междувременно аз излязох пред колибата, събрах насечените клони, взех брадвата и отново влязох. Докато палех огнището, Еми проговори:
- Не мога да остана тук.
-Мисля, че можеш.
Изминаха няколко минути, огънят се разгоря, а аз се настаних на земята и удобно се облегнах на купчината животински кожи.
Трудно беше да си спомня кога за последно разговарях с човек. И вероятно поради това, сега ме завладя странно чувство. Какво ставаше с мен, по дяволите?
Защо прибирах тази жена? И що за жена е тази, която броди на десетина мили вън от последното селище?
Еми все още стоеше до вратата.
- Не се плаши. Седни до мен. Просто... седни и изчакай изгрева.
Тази вечер беше жива. Нова, различна, сякаш чужда. Еми седна от другата страна на огъня и за пръв път от доста време аз се наслаждавах на нечие присъствие.
- На колко години си? - попитах.
- Осемнайсет.
Странно. Значи не жена, а момиче.
- Глупаво е да скиташ сама по тези гори...
- До тази сутрин не бях сама!
- А какво се случи тази сутрин?
Еми замълча. Седеше неподвижно и в един миг ме хвана страх, че никога нищо повече няма да пропука тишината.
- Питам те, защото доскоро някой те е гонил, миличка. А това засяга личната ми безопасност...
- Не можете да знаете какво е станало!
- Разбира се, че мога. Когато влезе, чух как кръвта ти капеше по дъските.
Отново настъпи тишина. Само клоните пропукваха в огъня и до тялото ми достигаше топлият му дъх.
- Ясно - каза момичето - Вчера бях в някакво селище, на десетина мили, имах уговорка с приятелка, която ме нахрани и приготви хляб в запас. Останахме заедно до вечерта, и вече смятахме да се изнасяме - днес трябваше да се срещнем с друга група виждащи жени, с тях всичко щеше да е по-лесно... Когато отнякъде се появи зрящ мъж. Нападна ни. Успяхме да му избягаме, или поне така си мислехме. Първоначално, нощта му попречи да ни проследи. Но на сутринта все пак открил следите ни. Беше съмнало, а приятелката ми беше отишла до реката за вода, когато чух писъка й...
Момичето млъкна, развълнувано.
Отрязах парче месо, набодох го на пръчка и го сложих над огъня. В това време Еми продължи:
- Нямах време да й помогна. Знам, че я беше убил. После мъжът ме видя, а аз успях единствено да прибера ножа си и хукнах по склона, и дълго чувах стъпките му зад гърба си... Следобед разбрах, че няма да ме остави. И че няма да му избягам....
Секундите се проточиха в дълга минута и дълбоко в себе си изпитах задоволство, че Еми ми се довери.
- Тогава го убих.
- Реката е на три мили оттук. Сигурно си капнала.
Постепенно разбрах, че тишината не е толкова страшна, когато усещаш до себе си пулса на момиче.
- Вярно. Изморена съм.
Пулс... Дихание... Шепот на леки дрехи. Не предполагах, че толкоз малко е нужно, за да се пропъди самотата. Имаше живот във въздуха, който така ми липсваше.
Извадих месото от огъня.
- Вземи. Готово е.
Момичето се надигна, пое пръчката и отново седна.
- Благодаря. Аз... Рядко говоря със слепи. Не си представям вашия начин на живот. Знам, че от Световната химическата катастрофа са изминали почти тридесет години и тези от ослепелите заради нея, които са оцелели, все са научили нещо... Но въпреки това. Чувате кръвта, която капе по пода, служите си с брадва, с нож, сам палите огнището, знаете кога месото е готово... Възможно ли е?
- Да. Знаеш ли... Ти си щастлива, че си се родила след Катастрофата. Още повече, че зрението ти е оцеляло.
Еми се хранеше бавно, а аз продължих:
- Не си извадила късмет с това, че си момиче, но... Както и да е. Бях колкото теб, когато газта обви Земята. Нарекоха процеса СХК. Казваха, че било човешка грешка, вече не помня. Едно денонощие се оказа достатъчно - газта уби половината човечество, а на огромна част от останалата половина порази очите. Аз ослепях... Но оживях. И живея сам отдавна, в пълен мрак. Сам и в мрак завинаги...
Присегнах се, събрах пипнешком малко дърва и ги хвърлих в огъня. Ръцете ми трепереха, докато в колибата се разнесе пращене, което постепенно утихна.
Два часа по-късно главните в огнището догаряха, а Еми спеше като бебе.
Лесно й отрязах главата.
На сутринта щях да разпределя месото така, че да ми стигне поне за седмица, а черепа щях да хвърля в ямата.
При останалите.
***
Автор: Краси Панайотов
Autor: Krassie Panayotov
www.myspace.com/krassiepanayotov
www.krassie.blog.bg
Много дни бяха останали зад гърба ми, бяха се сменили сезони, повтаряха се неща, които постепенно спрях да забелязвам, отчитах ги инстинктивно, за сметка на други, на които преди не бях обръщал внимание...
И сега знаех, че не бъркам.
Усетих присъствието му. Стоеше неподвижно - в това бях сигурен - но нещо в мен трепна и много скоро разбрах защо.
Той ме гледаше.
Скоро не бях изпитвал подобно усещане, рядко се случваше да ме приближи, камо ли да ме заговори човек, който вижда... Но той наистина проговори:
- Добър вечер.
Жена? Защо не. Зрящите жени бяха малко, но ги имаше. Бях чувал, че живеят на групи, за да им бъде по-лесно, пък и се страхували да бродят сами. Явно тази също се боеше, а сега търпеливо наблюдаваше реакцията ми. Зачудих се, откъде се беше взела и какво можеше да я води при мен?
Бях седнал пред колибата, вече час и половина сякох подпалки за огъня и ръката ми все още стискаше брадвата. Подпрях я на стената. После се ослушах. Опастност не съществуваше.
Едва сега жената се размърда. Чух я да се приближава с неравномерни стъпки, накрая спря току-до мен и рече:
- Помогнете ми... Ранена съм.
Обмислих тези думи. Ранена? Допусках това - заради неравномерните й стъпки. Доста неща си идваха на мястото.
- Искам просто някаква кърпа... Моля ви.
Постоях мълчаливо още няколко секунди, обърнах се, отидох до колибата, докоснах я, открих вратата и влязох. Скоро намерих парче плат.
-Влез - обадих се отвътре.
Жената влезе.
Взе плата от ръката ми, седна на земята, превърза се, но не се изправи. Беше на метър от мен и имах чувството, че преценява обстановката.
Стана тихо.
Заслушах се в туптежа на сърцето й - а отдавна не се бях вслушвал в туптежа на чието и да е сърце. Въобще, отдавна не бях докосвал човек... Още по-малко жена.
- Как се казваш?
- Еми - отговори тя и я чух да се изправя - Аз ще вървя. Благодаря ви.
- На твое място не бих излязъл по това време.
- Защо не?
Трябваше да знае защо не, и вероятно знаеше. Беше сама, а слънцето отдавна беше слязло под хоризонта. Нощта беше тъмна и студена, повечето нощни птици бяха агресивни дори към хора, които виждат, раненият крак нямаше да й позволи да стигне далеч, пък и нямаше къде да отиде.
Тя остана неподвижна до вратата.
Междувременно аз излязох пред колибата, събрах насечените клони, взех брадвата и отново влязох. Докато палех огнището, Еми проговори:
- Не мога да остана тук.
-Мисля, че можеш.
Изминаха няколко минути, огънят се разгоря, а аз се настаних на земята и удобно се облегнах на купчината животински кожи.
Трудно беше да си спомня кога за последно разговарях с човек. И вероятно поради това, сега ме завладя странно чувство. Какво ставаше с мен, по дяволите?
Защо прибирах тази жена? И що за жена е тази, която броди на десетина мили вън от последното селище?
Еми все още стоеше до вратата.
- Не се плаши. Седни до мен. Просто... седни и изчакай изгрева.
Тази вечер беше жива. Нова, различна, сякаш чужда. Еми седна от другата страна на огъня и за пръв път от доста време аз се наслаждавах на нечие присъствие.
- На колко години си? - попитах.
- Осемнайсет.
Странно. Значи не жена, а момиче.
- Глупаво е да скиташ сама по тези гори...
- До тази сутрин не бях сама!
- А какво се случи тази сутрин?
Еми замълча. Седеше неподвижно и в един миг ме хвана страх, че никога нищо повече няма да пропука тишината.
- Питам те, защото доскоро някой те е гонил, миличка. А това засяга личната ми безопасност...
- Не можете да знаете какво е станало!
- Разбира се, че мога. Когато влезе, чух как кръвта ти капеше по дъските.
Отново настъпи тишина. Само клоните пропукваха в огъня и до тялото ми достигаше топлият му дъх.
- Ясно - каза момичето - Вчера бях в някакво селище, на десетина мили, имах уговорка с приятелка, която ме нахрани и приготви хляб в запас. Останахме заедно до вечерта, и вече смятахме да се изнасяме - днес трябваше да се срещнем с друга група виждащи жени, с тях всичко щеше да е по-лесно... Когато отнякъде се появи зрящ мъж. Нападна ни. Успяхме да му избягаме, или поне така си мислехме. Първоначално, нощта му попречи да ни проследи. Но на сутринта все пак открил следите ни. Беше съмнало, а приятелката ми беше отишла до реката за вода, когато чух писъка й...
Момичето млъкна, развълнувано.
Отрязах парче месо, набодох го на пръчка и го сложих над огъня. В това време Еми продължи:
- Нямах време да й помогна. Знам, че я беше убил. После мъжът ме видя, а аз успях единствено да прибера ножа си и хукнах по склона, и дълго чувах стъпките му зад гърба си... Следобед разбрах, че няма да ме остави. И че няма да му избягам....
Секундите се проточиха в дълга минута и дълбоко в себе си изпитах задоволство, че Еми ми се довери.
- Тогава го убих.
- Реката е на три мили оттук. Сигурно си капнала.
Постепенно разбрах, че тишината не е толкова страшна, когато усещаш до себе си пулса на момиче.
- Вярно. Изморена съм.
Пулс... Дихание... Шепот на леки дрехи. Не предполагах, че толкоз малко е нужно, за да се пропъди самотата. Имаше живот във въздуха, който така ми липсваше.
Извадих месото от огъня.
- Вземи. Готово е.
Момичето се надигна, пое пръчката и отново седна.
- Благодаря. Аз... Рядко говоря със слепи. Не си представям вашия начин на живот. Знам, че от Световната химическата катастрофа са изминали почти тридесет години и тези от ослепелите заради нея, които са оцелели, все са научили нещо... Но въпреки това. Чувате кръвта, която капе по пода, служите си с брадва, с нож, сам палите огнището, знаете кога месото е готово... Възможно ли е?
- Да. Знаеш ли... Ти си щастлива, че си се родила след Катастрофата. Още повече, че зрението ти е оцеляло.
Еми се хранеше бавно, а аз продължих:
- Не си извадила късмет с това, че си момиче, но... Както и да е. Бях колкото теб, когато газта обви Земята. Нарекоха процеса СХК. Казваха, че било човешка грешка, вече не помня. Едно денонощие се оказа достатъчно - газта уби половината човечество, а на огромна част от останалата половина порази очите. Аз ослепях... Но оживях. И живея сам отдавна, в пълен мрак. Сам и в мрак завинаги...
Присегнах се, събрах пипнешком малко дърва и ги хвърлих в огъня. Ръцете ми трепереха, докато в колибата се разнесе пращене, което постепенно утихна.
Два часа по-късно главните в огнището догаряха, а Еми спеше като бебе.
Лесно й отрязах главата.
На сутринта щях да разпределя месото така, че да ми стигне поне за седмица, а черепа щях да хвърля в ямата.
При останалите.
***
Автор: Краси Панайотов
Autor: Krassie Panayotov
www.myspace.com/krassiepanayotov
www.krassie.blog.bg
Следващ постинг
Предишен постинг
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
Блогрол
