Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.05.2013 15:00 - ВЪН И ВЪТРЕ (И ПО РЪБА) НА ВРЕМЕТО
Автор: krassie Категория: Изкуство   
Прочетен: 2648 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg


“В крайна сметка той вижда само промяната -
светло към тъмно,
тъмно към светло,
светло към тъмно,
тъмно към светло…”

(Дрийм Тиътър, „Обграден”)

 

 Жената и следователят бяха във всекидневната, точно до прозореца. Тя беше обяснила, каквото имаше за обясняване – липсваха плейър, дистанционното му, компютър и видеокамера. Нищо друго не беше докоснато. Вратите не бяха разбити – бяха отключени. И предната, и задната.

 

 През прозореца се виждаше втори полицай. Слънцето беше ярко и горещо, той свали шапката си, размаха я няколко пъти пред лицето си и отново я наложи.

 

 В същия момент, на десетина метра от него, нещо се случи. Извърнал се през рамо, полицаят видя как в края на моравата се отвори капандура и изпод нея се измъкна човек с ръкавици и раница на гърба. Видя го да изплюва фенерче и да вдига ръце пред очите си.
 -  Хей!

 Във всекидневната, привлечени от някакво движение, жената и следователят едновременно видяха как полицаят отвън се втурна през моравата към човек с раница, чието появяване бяха пропуснали, но който нямаше какво да прави там. И нямаше откъде да се вземе.

 ---

 Повечето от това, което виждаше в тъмнината, беше благодарение на улична лампа, отстояща на около 30 метра от къщата. Прокле се, когато мина покрай стърчащата в края на моравата пощенска кутия и настъпи металната капандура – знаеше, че е там, но забрави за нея. Ламарината леко хлътна, в тишината на нощта ясно се чу „дум”, а той не искаше да привлича ничие внимание.

 

 Снижи се почти до тревата. Притихна, заслуша се, но нищо не се случи. Поуспокоен, промъкна се до входната врата, сложи ръкавиците и се зае с ключалката.

 

 Не му отне много време. Отвори, влезе и затвори. Познаваше къщата. Е, познаваше я до толкова, че да може да влезе, да вземе нещата, които си беше набелязал, и да изчезне – елементарна предварителна подготовка. В този край на града електронните охранителни системи не бяха на мода.

 

 Тръгна тихо по тъмния коридор, спъна се в някакъв мек чехъл, небрежно изскочил от мястото си под закачалката, но това нямаше значение, защото къщата беше пуста. Жената щеше да се прибере едва утре сутрин, а тя живееше сама. Нямаше деца, нямаше и куче-пазач. Всъщност, нямаше дори аквариум с рибки. Всекидневна, трапезария, кухненски бокс, тоалетна, на втория етаж две спални и друга тоалетна, и това беше всичко.

 

 Имаше и килер. Той беше долу, под някаква част от всекидневната, и от него тесен подземен коридор водеше до края на моравата. Предишните собственици на къщата бяха имали някакво обяснение за това. Такова обаче нямаха нито той, нито жената.

 

 Близката улична лампа пращаше светлина в част от прозорците и благодарение на лентестите щори, всекидневната беше защрихована от бледи, успоредни светлинни линии.

 

 Разполагаше с фенерче, но тук то не му бе необходимо. Освен това знаеше, че някой отвън можеше да види светлината му.

 

 Плейърът безпроблемно влезе в раницата, добави дистанционното, огледа се, и понеже очите му свикнаха с мрака, лесно намери лаптопа. Той все още си седеше свързан с камерата – така, както последно бе използван. Прибра ги.

 

 Отново се огледа, изкуши се да отвори шкафове и чекмеджета, но въпреки, че имаше време, се отказа. След което мислено се самопоздрави за дисциплината.

 

 Щеше да излезе мирно и кротко през задния вход. Или по-скоро, изход към задния двор. От там искаше да излезе, защото ключалката нямаше да му създаде проблем. Защото отзад нямаше улица, нямаше улична лампа, нямаше и сгради. Не и наблизо.

 

 Намери го лесно. Отключи го за около минута и излезе. Проведен, се затича тихо по моравата.

 

 Раницата беше понатежала, но в крайна сметка в нея се намираше предметната му награда за старателността, проявена в този сравнително кратък нощен воайяж.

 

 И в този момент се чу „дум”. Почти подскочи.

 

 Едва сега видя капандурата под себе си, видя пощенската кутия, видя и уличната лампа, отстояща на трийсетина метра от къщата. И наистина се обърка.

 

 Улицата, сградите, всичко беше на мястото си и част от прозорците, въпреки късният час, все още светеха. Може би на някоя тераса сега някой пушеше, и вече го гледаше, може би късен минувач всеки момент щеше да се материализира от сенките. Стори му се, че чу стъпки и че такъв наистина наближава, дори сякаш не беше един, а няколко. И това беше предвидено – и именно, защото беше предвидено, трябваше да излезе отзад.

 

 Беше се объркал. Нямаше представа как, но някак си го беше постигнал.

 

 Шмугна се обратно.

 

 Вратата си седеше затворена, но отключена. Отвори, влезе и затвори. Чехълът, в който се беше спънал, беше отлетял някъде встрани. Местата, където до преди малко бяха плейърът, лаптопът и камерата, бяха тъмни и празни. И как иначе – раницата тежеше да гърба му. Тръгна към задният вход, който го чакаше вече отключен. Бутна леко вратата и се всцепени, когато отново видя пощенската кутия и сградите пред себе си.

 

 Преди паниката да го обсеби, подгъна крака и се сви в черната сянка на редица градински храсти, които маркираха границите на моравата.

 

 „Какво, по дяволите…!

 

 Сякаш Вселената бе станала двулицева, и къщата беше границата между двете проклети лица. Само че, сега не беше време за налудничави мисли като тези.

 

 Можеше просто да хукне – все щеше да успее да потъне в тъмнината. И тъкмо се понадигна, когато му се стори, че вижда тъмен силует на една от терасите на сградата отсреща. Не беше сигурен, но не можеше да пресече осветената морава. Не беше разумно.

 

 „Но ти вече мина по нея и дори стигна до капандурата!

 

 Така кратка и вярна, забележката на вътрешния му глас му докара мигновено главоболие. Тогава обаче беше друго. Тогава се опитваше да възприеме нереалността на ставащото. И опитвайки се да възприеме нереалността на ставащото, наистина не разбра колко близо беше от своя изход. Но изход, който не беше по план, и може би точно заради това не го съзря. Тогава все още планът беше, да излезе отзад. И ако тогава бе извадил късмет, и притичвайки по моравата, никой не го бе видял, сега да тръгне за втори път, та дано най-после някой го види? Не.

 

 Сега щеше да мине под моравата. Щеше да излезе на самия й ъгъл, а оттам веднага щеше да свърне край оградата и да офейка.

 

 Стрелна се обратно в къщата. Вратата беше скрита в чернотата на широк навес и дори на терасата отсреща наистина да имаше човек, той не беше чак толкова близо, че да забележи движението в сянката.

 

 Минавайки отново по коридора, някъде през главоболието и страха си, разбра, че с прецизния му план е свършено. Запита се, защо трябваше да прониква в къщата отпред, след като можеше да влезе отзад. И ето. Нещо се беше случило, нещо необяснимо, и сега той вече не владееше положението. Оказа се, че планът му далеч не е прецизен. Сега просто искаше да изчезне – бързо и веднага. Може би по-късно щеше да мисли, как и защо се беше забъркала тази каша.

 

 Слезе в килера. Светна фенерчето, мина през нещо като склад за консерви, светлинният кръг направи видими пълни рафтове и сечива, окачени по стените, също и тук-там непотребна покъщнина, накрая огря вратата, която водеше към тунела.

 

 Тя не беше заключена, просто беше подпряна с резе. Заключена беше капандурата в другия край.

 

 Тук употреби повечко усилия, защото, докато чоплеше катинара, държеше фенерчето с уста. А и тази част от играта не беше отрепетирана добре, защото не беше предвидено да се играе.

 Паниката отново се надигна. Потен и с главоболие, той наистина искаше просто да изчезне. Да изчезне час по-скоро. Трябваше да напусне това място. А после щеше да види…

 ---

 Полицаят се втурна през огряната от слънце морава, и понеже човекът с раницата беше всцепенен, стигна до него на три скока. Метна се върху него леко странично, бутна го на тревата и го затисна с тежестта си. Раницата пречеше, но все пак изви ръцете му и щракна белезниците.

 Отзад жената и следователят изскочиха от къщата и се затичаха по тревата.

 ---

 Интересните въпроси дошли по-късно, когато непознатият вече бил откаран, а жената, следователят и полицаят влезли в сенчестата прохлада на къщата. Защото сутринта жената се била пробрала, била установила липсите и била звъннала в полицията. Къщата била основно претърсена, включително прохода под моравата. Били задействани процедури. После почти час жената обяснявала къде, какво и как бе заварила. И когато капандурата първо изскърцала, после се отворила и непознатият се измъкнал навън, следователят и ченгето тъкмо щели да потеглят.

 

 Доста хора, живеещи в сградата срещу къщата, били разпитани. Повечето станали свидетели само на кратката предиобедна ситуация с ареста. Само един човек споменал, че докато пушел през нощта на терасата, му се сторило, че…

 

 Но в това нямало никаква логика.

 

 Логика нямало и в думите на задържания.

 Жената не сложила метални решетки на вратите. Не си взела куче-пазач. Тя обичала да седи в задния двор на къщата си, където не я притискали жилищни сгради и поради липсата на близка улица било тихо, а поради липсата на осветление, звездите нощно време се виждали чудесно…


Краси Панайотов
(Май 2013)


image

 




Гласувай:
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: krassie
Категория: Изкуство
Прочетен: 179178
Постинги: 39
Коментари: 13
Гласове: 149
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол