“Двадесет и пети набор съм. Аз съм един-единствен, последният останал от цял род майстори ножари, имам над 65 години работа...” – още с тези думи ми става ясно, че човекът пред мен може да ми говори надълго и нашироко за какво ли не и да извади пред мен живота си като приказка – с детайлите, които помни и които никога няма да забрави.

   “Бях още момче, когато изкарах майсторско свидетелство. Документ, който гарантира със закон, че вече си специалист и можеш да практикуваш даден занаят. Полагал съм изпити в Пловдив, бил съм две години чирак и четири години калфа – така беше едно време. Помня, че накрая се събраха майсторите, дадоха ми едно парче стомана и от него аз трябваше да направя нож. На двайсет години бях тогава и така издържах майсторския курс...”

   Докато говори, Кръстю Ножаров сегиз-тогиз махва с ръка, в която държи малко ножче с дървена дръжка – за да подчертае някоя мисъл, после пак се заема с картофите. Работилницата му е хладна, из въздуха се носи дъх на старост.

   “Това ателие е на дядо ми; тук работеше и баща ми, бях дванайсет или тринайсет годишен, когато започнах да чиракувам при него. Бях казал, че искам да уча този занаят. И на училище ходех, но то тогава беше до трети клас. Мога да кажа, че през 67-ма година, когато почина брат ми, лека му пръст, наложи се да му правят черепна операция и си остана на операционната маса, от 67-ма година аз се занимавам сам в тази работилница. Погребах брат... Само един месец след това погребах баща, тогава беше на осемдесет години – човекът не можа да издържи загубата на сина си. През 88-ма година ги последва майка ми – тя си отиде на осемдесет и осем години...”

   Майсторът с точност помни дати и се ориентира без затруднение в миналото си, това е качество, което той демонстрира в продължението на целия ни разговор. Диктофонът в ръката ми започва да се навлажнява и си давам сметка, че дланта ми е потна – вид последствие от вниманието, с което слушам стария човек. А той дори за болката говори спокойно, с читави и добре подредени изречения, после прави жест към вътрешността на стаята: “Това е, което имам. Това ми е и работилницата, и приемната, и кухнята, ей къде ми е котлонът, ще си сготвя картофи за обяд... Нямам телевизор, нямам пералня, нямам хладилник, понякога слушам музика по радиото и открай време съм си все така. Не създадох семейство, на седемдесет и осем съм, ето, седемдесет и девет години карам. Живея примитивно.... След загубата на толкова близки хора усетих, че съм с разклатени нерви, по цели нощи не можех да спя и се принудих да ставам сутрин и – ей го къде е баирът – да ходя минимум час или час и половина по пътя към Асеновата крепост. Четири’сет години вече ходя. Независимо какво е времето, не ме интересува, слънце, дъжд или виелица, минимум час аз съм в балкана. Едва напоследък започнах да се замислям, защото съм стар човек и ако някъде падна и си счупя някой крак, кой ще ме гледа?

   Кимам разбиращо с глава и когато чувам, че братът на майстора, преди да почине, е имал осемнайсет години семейство, но е нямал деца, подхвърлям темата за наградите, за занаятите като цяло и реализацията на продуктите на родния пазар.

   “Участвал съм в десетки изложби... След девети семтември 44-та година социалистическа България нямаше нужда от нас, занаятчиите, за да ни вземат и да ни направят държавни работници. Оставиха ни да си работим частно. През 65-та година някакъв човек, участник в ръководните етажи на властта, обиколил цяла Европа и убедил се, че занаятите навсякъде са унищожени от механизация, индустриализация и конкуренция, събрал всички водещи по онова време кадри измежду политиците и им казал: “Другари, ние имаме занаятчии със златни ръце, докато занаятчийско производство в Европа и света вече няма. Дайте да направим нещо, за да можем тези хора да ги запазим.” Така решават да създадат първия национален събор на народното творчество в Копривщица. Аз съм участвал на изложби в София, Москва, Мюнхен, Прага, имам десетина медала и грамоти – като занаятчия, за моето производство. През 67-ма година беше създадена Задругата на майсторите – от една страна, за да бъде запазено занаятчийството, но, от друга, без да ни питат, продаваха в чужбина предметите, с които участвахме по изложби... После ни даваха по някой лев, но пък тези пари после ни ги взимаха данъчните. Аз нямам четири ръце. Затова карах осем-девет години в задругата и се отказах от нея.”

   Очите ми привикват със сумрака в работилницата и докато слушам гласа на стария майстор, оглеждам помещението. Навред са пръснати десетки инструменти, повечето от които с неясно за страничен наблюдател предназначение. По грапавите, прашни стени и рафтовете пълзят сенки и цари привиден безпорядък. Много сечива висят на пирони, припокриват се в метална плетеница и оставам с усещането, че времето, натрупано по тях, е станало почти видимо.

   “Животът никога не е бил много лесен. Един мой приятел ми вика: “Ти никога не си работил държавна работа, какво си мислиш, че знаеш?” Обясних му, че той отива в завода, нито инвентар поддържа, нито материал търси, нито за пласмент се грижи. Чака да му дойде стоката, колко работи, не се знае, седи шест часа, накрая взима заплата и това е. А аз? Търся материал, в работилницата съм по десет часа, до тъмно, произвеждам нож, после търся къде да го продавам, за да остане нещо за мен, и да дам на държавата каквото трябва. Спал съм по събори, панаири, пазари, по пътищата, по нивите, по гробищата... По два-три дни съм стоял без покрив над главата, вятър, студ, няма значение. Произвел съм стоката и трябва да търся купувач. Радвам се, че Господ ме е запазил и на тази възраст още съм здрав. Днес обаче народът обедня – ето, все още си имам наковалнята, точилото, водния камък, шмиргела, огнището – ложак се казва, но работата ми е все по-малко. Разсипа се селското стопанство, животновъдството, икономиката... А сега и годините ми са много. Ако дойде някой да му наточа нещо – добре.”
(СЛЕДВА) 
...........................................................................................................................................................................
-II-


 РАЗКАЗ НА КРЪСТЮ НОЖАРОВ ЗА ГОДИНИТЕ, ЗАНАЯТИТЕ, ЩАСТИЕТО И БОЛКАТА
Част II 

   “Навремето се гледаха много черници. Режеха се, от листата им пък гледаха пашкули, от които вадеха фино влакно – коприна. Тогава правех само зовни, и хората ги купуваха, защото са много удобни. Ей като онова, с извитата дървена дръжка – Кръстю Ножаров посочва към прозореца, където са подредени няколко ножа и два-три по-различни предмета, чиито наименования днес малцина си спомнят – Има ситни зъбчета от единия край на острието. Използваха ги много, и в лозарството, и в овощарството. И работата вървеше. Тук при мен са идвали цял клас ученици заедно с учителката си. Директорката им казала, че в Асеновград е останал един майстор занаятчия, да дойдат, да разгледат, да научат нещо. Изсипаха се още в осем и половина и аз има викам “чакайте, бе госпожо, аз още не съм се оправил, бе...” – майстора се усмихва на спомена и продължава – “Все едно, поканих ги, учителката им застана до вратата и започнах да разказвам. Кога съм започнал, през какво съм минал, за да съм това, което съм в момента. Накрая им предложих, ако на някой му е интересно, да дойде през ваканцията, за да го науча на това-онова. И децата като завикаха едно през друго – кой искал да става шофьор на лимузина, кой искал заплатата си в куфарче да си я прибира, кой искал костюм да носи. Тогава попитах учителката им, дали би изпратила детето си в тая дупка, за да учи келяв занаят. Тя се изчерви, благодари, изведе учениците и повече не се върнаха.

   Вратата на работилницата продължава да стои отворена, подпряна със желязо, а отвън повява хладен, речен вятър. Профучават коли. Някакво момченце минава по тротоара и с любопитство ни заглежда, преди да се скрие.

   “След 67-ма година тогавашното ръководство на държавата създаде закон, който позволяваше на майсторите да обучават повече от един чирак. Чиракът само трябваше да не е под 16 и да не е на над 25 години. Сещам се, че в градския ни музей ми предлагаха да взема да обуча някой на майсторлъка. А аз ги гледам, две три случителки, метнали крак върху крак, пред тях кафета, цигари... Иначе, загрижили се за занаята, моля ти се. Попитах ги ще поемат ли издръжката на ученика? Да му плащат най-ниската щатна работна заплата? Аз самия нямам пенсия, как ще тръгна да усигорявам него. А и едва ли някой родител в днешно време ще пусне детето си да учи ножарство, при наличието на къде-къде по перспективни и по-съвременни възможности.”

   На стената до прозореца някаква птичка, кято не разпознавам сред сенките на кафеза, започва да чурулика. В течение на разговора разбирам, че преди години майстора е имал още, но сега е останала само тази.

   “По възрастните сигурно биха си спомнили, че на центъра имаше един хотел-ресторант, казваше се “Тракия”. Имаше хора, които рано сутрин нарамваха по един копач на рамо и се събираха там, за да предложат услугите си на някой, който пожелае да му прекопаят градината, или каквото там имат, срещу някой лев. Та, моя баща казваше така – “Гледаш ли ги онези хора? Ако не научиш занаят, там ще висиш по цял ден, да ти вадят душата за една надница. Изучи се, за да работиш под покрив, няма слънце да те пече, няма вятър да те брули. Богат може да не станеш, но за един хляб честни пари ще си изкарваш”. И още; когато един занаятчия учи занаят при частен майстор, един ден ще получи една задача да свърши, на другия друга. Ако е заинтерисован, той дори малко ще краде от тайните, които много майстори умишлено спестяват на учениците си. Така се израства...”

   Решавам, че е време да насоча разговора към ножовете и нещо по-интересно от начина им на изработка. Майсторът измъква изпод купищата инструменти парче желязо и го пуска върху тезгяха така, че иззвъняването на метала да се запише ясно от диктофона ми. Птичето в клетката стреснато млъква.

   “Това е истинска, ножарска стомана. Има характеристики, които по-късно ще превърнат изработения нож в качествена стока. Спомням си когато навремето снимаха тук, по нашите земи, филма “Тютюн”, също и “Козият рог”, нямаше артист, или въобще кинаджия, който да не си купи нож от мен. На времето правех по два или три ножа на ден, това зависи до някъде и от самия модел, но зависи и от работоспособността на майстора. Освен метални или дървени, правя и дръжки от кост, а костта е твърд материал и се обработва трудно. Режа я на ръка с трион, понякога я дялам с тесла, което си е луда работа. Ето там пещта, острието се изрязва, нагрява се и се кове, после се закалява. За самия процес мога много да ти говоря, но едва ли са ти нужни кой знае колко детайлни обяснения... Факт е, че днес много ментета се навъдиха, гледаш го нож, уж здрав, хубав на вид, а с него една кокошка не можеш да заколиш.”

   Кръстю Ножаров намества гумената си престилка и се кани да подновяви беленето на картофите, което ме подсеща, че гостуването ми много се проточи. Потънала в мрак, работилницата изглежда почти призрачно.

   “Тук преди време беше дошло едно младо семейство. Жената – операторка, мъжът – фотограф, взеха си квартира в Асеновград и десет дни ме мотаха в снимки и разговори; кое как правя, къде спя, къде се храня... Всичко заснеха. Имах една паяжина, кой-знае останала откога, там, зад огнището. Сто пъти я снимаха.”

   Майстора ми обяснява, че обича да чете, затова, докато се надигам и правя крачка към вратата, му обещавам да намина пак и да му занеса няколко списания. “Заначтчийството е златната ръка на България – било е така и преди, така е и сега”, заключва темата на гостуването ми и хваща ножчето с дървена дръжка, което е правил преди много години и което още му служи, когато стане време за обяд и пренесе няколко картофа до тезгяха, за да ги обели...
(КРАЙ)

Автор: Краси Панайотов