Постинг
16.07.2009 19:15 -
За дните извоювано щастие...
Автор: krassie
Категория: Изкуство
Прочетен: 7391 Коментари: 5 Гласове:
Последна промяна: 17.07.2009 08:35
Прочетен: 7391 Коментари: 5 Гласове:
5
Последна промяна: 17.07.2009 08:35
ЩО Е ТО "КАЛИАКРА–РOК–ФЕСТ"
или как сложихме на пет дни етикета Time To Remember
(дипломатичен пътепис)
Автор: Краси Панайотов
30 юни 2009
Часът е 11 и над Пловдив почват да вият сирени. Гражданството беше информирано, че предстоят проби на техниката, която по закон е предназначена да предупреждава за въздушна атака, химическо заразяване и прочее неприятни, но възможни случки. Точно по това време четирима души сме вече в колата и стартираме, както се оказа впоследствие, дълго пътуване към далечна Каварна. Целта е тридневният "Калиакра Рок-Фест", който в менюто си предстоеше да ни предложи Лоурън Харис, Мотли Крю, Едгай, Блайнд Гардиън, Скорпионс, Циник и Дрийм Тиътър. Последните, в качеството на мои лични фаворити, дълги месеци преди споменатият 30-ти поддържаха в мен бълбукащ коктейл от нетърпение, очакване, предчувствия, желания и прочее подобни усещания, съпътстващи всяка една такава предстояща случка.
Билетите са купени отдавна. Отдавна е запазена и квартира.
По пътя три пъти се объркваме, макар че пътната карта в колата е все отворена и отговорни лица отговорно демонстрират висша класа навигация. Всъщност предпоставка за объркванията беше решението ни да караме по второстепенни и много по-многостепенни пътища и пътечки, което пък ни отвори възможност да опознаем Родината и да я обикнем. На магистрала се качваме май само веднъж за двайсет минути, но защо ли го направихме - точно на нея ни тресва такъв дъжд, че се замислям дали да не открия лист хартия в жабката и да си напиша завещанието.
Е, оцеляваме. Спираме на няколко пъти - да заредим колата и себе си. Както и от себе си да отстраним онова, в което се превръщат из червата водата и бирата.
В един участък от пътуването ми е зле; дремуцам на задната седалка, заслушан в бученето на двигателя, в Дрийм Тиътър, които звучат от плейъра и в апокалипсиса, който е разпукал грохот в главата ми. Когато живвам, правим рокада и аз допътувам пътуването отпред, загледан в посевите и в джанките, покрай които непрестанно профучаваме. Установявам, че джанки ми се ядат като на невидяло. Питам се, дали една такава джанка няма да ни очаква в Каварна, в двора на хазяйката...
С хазяйката говорим няколко пъти по телефона. Декларираме, че пътуваме.
Пътуването се проточва десетина часа, но най-сетне въздухът става морски, обстановката - успокояващо позната и в Каварна влизаме с чувството на добре изпълнена задача. И със сплескани от дългото седяне задници.
Засуетяваме се из вътрешността на градчето, понеже никой от нас не знае къде точно се намира квартирата. Няколко питания, оглеждания, четене на табелки през стъклата на колата и в крайна сметка я откриваме - квартирата, наш дом за идните четири дни. Хазяйката седи на тротоара и ни чака. Запознанството ни е кратко, но приятно. С усмивка виждам, че в двора наистина има джанка и докато паркираме колата, изхрупвам десетина. Лелята ни упътва към нашите покои. Разтоварваме багаж, мием се, да заприличаме на хора, олекваме с необходимите пари и вече сме готови да предприемем кратък, вече пешеходен, воайаж из улиците на Каварна, с цел да огледаме обстановката, да набележим някой близък хранителен магазин и в крайна сметка, да седнем някъде да вечеряме. Също, да пийнем. За добре дошли.
01 юли 2009
Събуждаме се почти поспали и почти отпочинали, един след друг, рошави и подути. Заемаме се да щъкаме из новата си обител; един трие зъби в банята, друг си търси чорапите, трети шумоли с чанти и хипнотично слага върху масата каквото има за закуска, четвърти се чеше по главата и разсъждава над дилемата, дали му се спи, или му се пикае. Или и двете. И дали заедно. Или поотделно.
Часът е около десет.
Апартаментът не е лош. Три стаи - двете за нас, посемейному, третата все още празна. Коридор, остъклена тераса, превърната в нещо между кът за отдих и лятна кухня. Банята с тоалетната - по стълбите надолу. Прозореца й гледа към Стадиона, до него разстоянието е стотина метра, вижда се и част от сцената, отдавна построена.
Закусваме и постепенно се свестяваме. В нашата стая аз вече съм открил барче с пиячка, а спътниците ни в тяхната са открили фризер с мръвка. И двете - собственост на хазяйката. Това обаче - само за протокола. Чужди неща не пипаме.
И трите дни концертите, разбира се, са вечер, така че имаме да организираме светлата част от дните. Разсъдливо обмисляме първо първия. След дискусия, прераснала в спор, прераснал в кавга, прераснала в масов бой... (Шегувам се!) Просто решаваме първата ни предиобедна разходка из Каварна да е в посока плажа. Все пак, още не сме виждали морето. Хапваме и тръгваме.
Към единайсет слънцето вече ни замеря с тлеещи въглени. Нашата четворка обаче е сбор само от смели и сърцати деца на природата, които слънце не ги плаши. След половин часов преход на собствен ход и с риск да изпокъсаме маратонки и сандали още първия ден, се озоваваме на петдесетина метра от плажа. Преди него обаче ни посреща дружелюбно малка каравана, която още по-дружелюбно предлага бира за левче. Моментално забравяме за плажа и сядаме на сянка - обяснението е, че бая сме походили и бая сме се сгорещили, така че, полагат ни се няколко бири. Е, изпиваме полагаемото с удоволствие. Правим си снимки. Говорим си.
Половин час по-късно с нежелание напускаме сянката и тръгваме по пясъка. Разглеждаме. Правим обход на плажа. Народа по пясъка е доста. Водата блести, не че е чиста. Глъч. Мирише на изсъхнали водорасли. Когато решаваме, че сме обходили достатъчно, сядаме в малка, открита крайплажна кръчма, в която трещи Мейдън. Места почти няма, но аз притеснявам трима клиенти и те се свиват в единия край на масата така, че да седнем и ние. Пием бира, хапваме цаца и картофки.
Връщането, около два - с автобус.
Напазаруваме за обяд в супермаркет, чието местонахождение ни е обяснено от хазяйката и в който откриваме чудесии като кебапчета по 25 стотинки. После минаваме през Стадиона. Близо до входа му, на определени за целта места, сменяме билетите си за сигнално-зелени гривни, които закопчават на китките ни. От тук нататък те са нашият пропуск за трите дни на Фестивала...
Оттам - в квартирата. Докато взимам душ, чувам, че на стадиона звуковата проверка е започнала.
Хапваме - и по леглата, за да отморим.
Около шест вечерта сме в навалицата, която вече е успяла да се образува пред Стадиона. Цвърчат кебапчета, пие се бира, навсякъде се мотаят дългокоси маймуни... или накратко, обстановката е точно като за началото на рок-фест. Виждаме се с приятели, намираме си маса и около нея агитката се настанява като у дома си. Аз съм взел фотоапарата, правя снимки, после, малко преди да стане време за влизане, се изстрелвам да го оставя в квартирата. Не знам каква ще е охраната на вратите и решавам, че не ми трябват неприятности.
Оказва се излишна предпазливост; охраната не е придирчива. Слънцето е слязло ниско на запад, Стадиона започва да се пълни.
Малко след осем на сцената излиза Лоуърън Харис.
Към девет и нещо - Мотли Крю.
Три часа рок трещи над цяла Каварна.
След шоуто, въпреки многохилядната тълпа, се откриваме и дори сравнително лесно си намираме кръчма със свободни маси; впрочем, тази кръчма се превръща в нещо като наш сборен пункт и занапред. Вечерта е захладняла, носят се музики, дим и мирис на печено. Вълнението е доста, взимаме си бира и нормално, стартира обмяната на впечатления. Така, до към два след полунощ...
02 юли 2009
Сутринта на втори странно напомня сутринта на първи; разликата като че иде само от факта, че гласовете ни са почнали да мърдат нагоре или надолу по честотния спектър. Един ръмжи, друг вади само средни, трети говори като ритнат в кестените. Настроението обаче е добро. Закусваме, като първо продължаваме снощната размяна на впечатления от първата вечер на феста, а после се ориентираме към обмисляне на дейностите за през деня. Всъщност, нещата не се случват точно по този организиран начин, по-скоро става дума за хаос-диалог от сорта на "някой салфетка иска ли?", "...ама Крю не са чак толкова остарели, като изключим Мик Марс", "...ритнах някой под масата, извинете", "Мик наистина се е сдухал, но пък свири, човека", "днес на културна обиколка ли отиваме?", "аууу, лютеницата за мен", "Харис щеше да се счупи в кръста, дейба", "да, културна обиколка, хапвайте и да ходим".
И за разлика от вчерашното пешеходно излизане до плажа, сега се товарим в колата. Аз се качвам последен, понеже пак се отбивам до джанката в двора. Докато се движим, хвърлям периодично костилки по пътя.
Зареждаме в края на Каварна.
Посоката е на север. В движение научавам, че отиваме на нос Калиакра, както и в нещо като резерват, наречен "Яйлата". Къде първо и къде после, не разбирам.
Минава 11 и пътьом почва да става жега. Спираме в някакво село, до някакво магазинче, и купуваме няколко бутилки минерална вода. За себе си предпочитам бира; качваме се, тръгваме пак и аз настанявам бирата пред себе си. Старая се да не я стопля прекалено бързо. Периодично отпивам. Правят ми впечатление някакви еднакви, изкуствени структури, които тутакси наричам "съоръжения на извънземни". През целия път профучаваме покрай групи такива. Представляват високи, стройни конструкции с три дълги "пера" на върха, които се въртят от потока на въздуха. Познанията ми стигат до толкова, колкото да предполагам, че тия чудесии произвеждат електричество от вятъра. Но и толкова ми стига.
По пладне пристигаме на входа на "Яйлата" и се разтоварваме; първо обръщам внимание на тишината, блясъка на слънцето и пустошта. После, че сънлив чичо на входа ни иска пари.
"Яйлата" се оказва археологически резерват, простиращ се на 90 ha площ - обясняват ни го няколко табели, които човек вижда, веднага след като влезе. Същите сочат за някои редки видове птици и гущери, които могат да се видят тук, съветват посетителите да си носят вода и им обръщат внимание, че единственото нещо, което могат да изнесат оттук, са собствените им боклуци. Продължаваме навътре. Скоро се озоваваме на висок скалист бряг - действително, красива гледка. Камънака е червеникав, тук-там по него пълзи зеленина, а ниско долу морето образува китно заливче. Някъде там, върху плосък скален къс, няколко души са решили да се възползват от слънцето, спокойствието и безлюдието, за да си изпекат задниците.
Доста по-навътре в резервата се натъкваме на останките от ранновизантийска крепост, строена от император Анастасий на обща площ 4,5 дка. Снимаме се до табелата, която любезно ни дава тези сведения. Скоро след това ни доскучава и след като не ни става ясно как човек може да се смъкне долу, досами брега, решаваме да тръгваме обратно. Обяд минава, а нас ни чака още едно посещение...
Следва нос Калиакра.
И там ни взеха пари. Аз обаче се утешавам с бира, а и харесвам водната шир, която изведнъж се простира и вляво, и вдясно от нас. Сравнено с "Яйлата" тук не само, че е по-цивилизовано, ами и вокруг цъфти търговия - от сувенири, до гащи и плетени бебешки терлички. Разходката ни продължава около час. Снимки, дружески разговори, посещаваме и музея.
Товарим се отново в колата и след десет минути маневри, за да се измъкнем от паркинга, потегляме обратно към Каварна.
Следобедът преминава като по познат от предния ден сценарий; хапваме, душ и час-два почивка по леглата, за да съберем сили за вечерта.
Предполагаме, че днес ще е най-посетеният ден от феста и много скоро се оказва, че сме напълно прави. Когато в ранната вечер тръгваме към Стадиона, разбираме, че градчето е многократно по-оживено от вчера. Улиците са пълни с паркирали коли, скарите пушат на пълен капацитет, по Главната хората се тълпят, поединично и на групи, масите са пълни, търговци продават фанелки, шапки и шалове, а вратите на Стадиона вече са отворени и охраната отдавна пропуска фенове. Наша приятелка е влязла, обажда се и ни казва, че вътре пред сцената вече има голямо количество хора.
Ние обаче сме решили, за разлика от предишната вечер, да не си даваме зор и да не се тъпчем с намерението да бъдем близо до сцената. Затова, търсим маса. Намираме в познатата ни вече тротоарна кръчма. Пием бира. Поддържаме телефонна връзка с приятели. Аз, поощрен от добронамерената охрана от първата вечер, този път нося апарата. Снимаме се.
Влизаме на терена около шест, апаратът минава безпроблемно. Търсим, къде да застанем. Харесваме си местенце на трийсетина метра от сцената, сядаме на тревата и чакаме. Снимаме се и там. Хората се събират бавно, но количеството им недвусмислено показва, че за шоуто на Скорпиънс Стадионът ще е почти пълен.
Първи на сцената излизат Едгай.
Слънцето става оранжево, после се скрива.
По полумрак, втори на сцената се появяват Блайнд Гардиън. Сетът им е по-дълъг от този на Едгай. Зрителите са вече хиляди.
Станало е малко по-прохладно и вече е тъмно, когато около десет се появяват Скорпиънс и Каварна отново се взривява.
После - музика.
След концерта излизането от Стадиона става кошмарно бавно и минутите се точат мъчително. Половин час, а още сме на терена и човешкият поток продължава едва да крета. За късмет виждаме, че тълпата си е пробила втори, страничен изход. Излизаме оттам. Част от нашите хора вече пазят маса в тротоарната кръчма, присъединяваме се към тях. Усмивки, настроение. И бира.
Аз си давам сметка, че основното, за което съм дошъл, предстои утре. Така че, наздраве!
03 юли 2009
Точно седем години след първото идване на Дрийм Тиътър в България. Събуждам се с ясното съзнание, че днес е специален ден. И въпреки, че изминалите две концертни вечери вече са оставили белезите си по мен – под формата на грачещ глас, болящи мускули и походка на многократно инжектиран с пеницилин в задника хуманоид, се чувствам добре.
Още предиобед стават ясни няколко неща; че третата стая в апартамента вече е заета, че плажът и къпането, които имахме идея най-сетне да осъществим, няма да се случат, и че ще прекараме светлата част от деня по начин малко по-различен от схемата на предходните два дни.
Закусваме. Аз съм пуснал Дрийм Тиътър на Мр3-плейъра си, който е с външна колонка и музиката се чува добре в стаята. Вълните нетърпение и приятна възбуда, които с грохот се разбиват някъде вътре в мен, вече трудно могат да бъдат обуздани.
Наближава 11, обаждат ни се приятели за обедно кафе в центъра на Каварна, и понеже с отпадането на плажа ни се отвори време, ние приемаме поканата. Срещаме се в заведение в центъра на градчето, а обедното кафе в част от компанията моментално се превръща в бира.
Елементарният ни план е днес да сме пред Стадиона по-рано следобед, защото този път война за предни позиции в тълпата щеше да има. И макар да не се очакваше феновете да са чак толкова многобройни като предната вечер, завоюването на добра позиция пред сцената нямаше да е никак лесно.
По-късно в квартирата, каквото и да правим, гледаме да е по-близо до думата “отдих”. Хапваме, а докато останалите се прибират по стаите да полегнат, аз вадя литър останала от предния ден бира, пликче с някаква цаца за мезе, взимам музикално списание с материал за Дрийм Тиътър в него и се кротвам на терасата. Пийвам, хапвам и чета. Не, че не го бях чел. В същото време чувам, че на стотина метра от нас, на Стадиона, звуковата проверка започва.
Излизаме наистина рано; слънцето е още високо, въздухът е горещ. Даваме си сметка, че като по чудо, сме на път да изкараме Фестивала без дъжд.
На загражденията пред входа на Стадиона са се събрали шепа фенове. Част от нашата четиричленна банда се присъединява към тях. Аз съм взел апарата, правя десетина снимки, после тръгвам обратно към квартирата, за да го оставя. Ясно ми е, че тази вечер, по време на концерта, апаратът ще е последното нещо, с което ще поискам да се занимавам.
Съзнанието ми започва да представлява пространство, необятно като възможностите на професионална блондинка, и при все това знам, че в него вече няма място за нищо друго, освен за видения и спомени от концерта в София отпреди седем години и мисли и вдъхновение, породени от предстоящата вечер на настоящия петък.
Връщам се пред входа. Нашите хора, въпреки жегата, стоически пазят ред. В момент като този всеки, който дръзне неразумно да ги сбута или изпревари, рискува да си го изпратят вкъщи в найлонов чувал. Трупат се още и още фенове.
Нервен съм и пия още една бира. После се присъединявам към тях. Чакаме. Досами входа, на десетина метра от нас, екип охранители правят съвещание. Кметът на Каварна се появява отнякъде и се опитва да излезе през множеството хора, което вече представляваме на загражденията. Минава точно покрай мен. Тупвам го по рамото и му казвам “поздравления”. Той отговаря “благодаря” и изчезва някъде назад.
Така минава повече от час.
В един момент, най-после, съвещанието на охраната свършва и ни пускат. Чуват се виковете на гардовете – “не тичайте! Не тичайте!” Но тапата вече и изстреляна и духът е излетял от бутилката...
Успяваме да си хванем нелошо място пред сцената, но това е само на пръв поглед. Забелязваме четворка бас-колони точно пред нас и си даваме сметка, че в момента, в който чуем първата каса, мозъците ни ще се разпилеят върху лицата на хората отзад. След кратко съвещание се отлепяме от скъпоценното място и поемайки риска, тръгваме на обход, за да се пласираме другаде. Феновете се множат с всяка минута. За щастие, забелязваме наши познати до другия фланг на сцената и успяваме да се промъкнем към тях. Тук е по-добре. Позицията е почти същата, все едно дясното крило да бъде прехвърлено на лявото крило в посока на атаката, но виждаме, че тази четворка колони са по-встрани и мястото изглежда благоприятно.
Говорим си с познатите и отново чакаме. И така, още два часа. Слънцето пада ниско, небето става оранжево. Стадионът продължава да се пълни.
Тогава, около осем, на сцената се появяват Циник.
Предвид съвсем малкото време, което остава до появяването на Дрийм, приемам изпълнението им хладнокръвно.
Но когато пада мрак, когато Циник се прибират, и 30 минути по-късно Дрийм правят едва покълналата нощ шумно и майсторски на парчета, Господ прибира сърцето ми и два часа се пробва с непрестанни опити да го ритне по-високо... И по-високо. Докато се изгуби от погледа.
А животът отново има смисъл.
04 юли 2009
Сутринта на деня, в който американците празнуват своя Национален празник, аз празнувам тихо своята нова сбъдната мечта.
И четиримата се вдигаме рано, макар да сме спали само няколко часа. Чака ни дълъг път и време за овертюри няма. Взимаме по душ, събираме багажа и го товарим в колата. Разговорите са сведени до минимум; първо, защото хипнозата от изминалата вечер не ни е напуснала, второ, защото никой от нас няма глас, и трето, защото сме достатъчно сънливи, за да предпочетем да си мълчим.
Оставяме апартамента в примерен вид. На входа – от наша гледна точка, изхода - се сбогуваме с хазяйката, с предположението, че един ден вероятно ще се върнем. Тя ни е набрала торба джанки – дава ни ги за изпът.
И потегляме...
Отново минаваме само веднъж – за двайсетина минути – по магистралата. И отново ни вали дъжд. Масивен, злобен и шумен. Изплъзваме му се. И следвайки плетениците по пътната карта, която разчитат отговорни лица отговорно демонстриращи висша класа навигация, се прибираме живи. И здрави.
Вкъщи със жена ми си поръчваме две пици по телефона. Взимаме си душ и ги изчакваме. Пиците са различни. Аз давам половината от моята на нея, а тя половината от нейната – на мен. Поглъщаме ги, без да дъвчем.
Дори половината от случилото се е трудно да се опише.
Останалото е безпаметен сън. ***
www.myspace.com/aphasiabg
www.myspace.com/krassiepanayotov
или как сложихме на пет дни етикета Time To Remember
(дипломатичен пътепис)
Автор: Краси Панайотов
30 юни 2009
Часът е 11 и над Пловдив почват да вият сирени. Гражданството беше информирано, че предстоят проби на техниката, която по закон е предназначена да предупреждава за въздушна атака, химическо заразяване и прочее неприятни, но възможни случки. Точно по това време четирима души сме вече в колата и стартираме, както се оказа впоследствие, дълго пътуване към далечна Каварна. Целта е тридневният "Калиакра Рок-Фест", който в менюто си предстоеше да ни предложи Лоурън Харис, Мотли Крю, Едгай, Блайнд Гардиън, Скорпионс, Циник и Дрийм Тиътър. Последните, в качеството на мои лични фаворити, дълги месеци преди споменатият 30-ти поддържаха в мен бълбукащ коктейл от нетърпение, очакване, предчувствия, желания и прочее подобни усещания, съпътстващи всяка една такава предстояща случка.
Билетите са купени отдавна. Отдавна е запазена и квартира.
По пътя три пъти се объркваме, макар че пътната карта в колата е все отворена и отговорни лица отговорно демонстрират висша класа навигация. Всъщност предпоставка за объркванията беше решението ни да караме по второстепенни и много по-многостепенни пътища и пътечки, което пък ни отвори възможност да опознаем Родината и да я обикнем. На магистрала се качваме май само веднъж за двайсет минути, но защо ли го направихме - точно на нея ни тресва такъв дъжд, че се замислям дали да не открия лист хартия в жабката и да си напиша завещанието.
Е, оцеляваме. Спираме на няколко пъти - да заредим колата и себе си. Както и от себе си да отстраним онова, в което се превръщат из червата водата и бирата.
В един участък от пътуването ми е зле; дремуцам на задната седалка, заслушан в бученето на двигателя, в Дрийм Тиътър, които звучат от плейъра и в апокалипсиса, който е разпукал грохот в главата ми. Когато живвам, правим рокада и аз допътувам пътуването отпред, загледан в посевите и в джанките, покрай които непрестанно профучаваме. Установявам, че джанки ми се ядат като на невидяло. Питам се, дали една такава джанка няма да ни очаква в Каварна, в двора на хазяйката...
С хазяйката говорим няколко пъти по телефона. Декларираме, че пътуваме.
Пътуването се проточва десетина часа, но най-сетне въздухът става морски, обстановката - успокояващо позната и в Каварна влизаме с чувството на добре изпълнена задача. И със сплескани от дългото седяне задници.
Засуетяваме се из вътрешността на градчето, понеже никой от нас не знае къде точно се намира квартирата. Няколко питания, оглеждания, четене на табелки през стъклата на колата и в крайна сметка я откриваме - квартирата, наш дом за идните четири дни. Хазяйката седи на тротоара и ни чака. Запознанството ни е кратко, но приятно. С усмивка виждам, че в двора наистина има джанка и докато паркираме колата, изхрупвам десетина. Лелята ни упътва към нашите покои. Разтоварваме багаж, мием се, да заприличаме на хора, олекваме с необходимите пари и вече сме готови да предприемем кратък, вече пешеходен, воайаж из улиците на Каварна, с цел да огледаме обстановката, да набележим някой близък хранителен магазин и в крайна сметка, да седнем някъде да вечеряме. Също, да пийнем. За добре дошли.
01 юли 2009
Събуждаме се почти поспали и почти отпочинали, един след друг, рошави и подути. Заемаме се да щъкаме из новата си обител; един трие зъби в банята, друг си търси чорапите, трети шумоли с чанти и хипнотично слага върху масата каквото има за закуска, четвърти се чеше по главата и разсъждава над дилемата, дали му се спи, или му се пикае. Или и двете. И дали заедно. Или поотделно.
Часът е около десет.
Апартаментът не е лош. Три стаи - двете за нас, посемейному, третата все още празна. Коридор, остъклена тераса, превърната в нещо между кът за отдих и лятна кухня. Банята с тоалетната - по стълбите надолу. Прозореца й гледа към Стадиона, до него разстоянието е стотина метра, вижда се и част от сцената, отдавна построена.
Закусваме и постепенно се свестяваме. В нашата стая аз вече съм открил барче с пиячка, а спътниците ни в тяхната са открили фризер с мръвка. И двете - собственост на хазяйката. Това обаче - само за протокола. Чужди неща не пипаме.
И трите дни концертите, разбира се, са вечер, така че имаме да организираме светлата част от дните. Разсъдливо обмисляме първо първия. След дискусия, прераснала в спор, прераснал в кавга, прераснала в масов бой... (Шегувам се!) Просто решаваме първата ни предиобедна разходка из Каварна да е в посока плажа. Все пак, още не сме виждали морето. Хапваме и тръгваме.
Към единайсет слънцето вече ни замеря с тлеещи въглени. Нашата четворка обаче е сбор само от смели и сърцати деца на природата, които слънце не ги плаши. След половин часов преход на собствен ход и с риск да изпокъсаме маратонки и сандали още първия ден, се озоваваме на петдесетина метра от плажа. Преди него обаче ни посреща дружелюбно малка каравана, която още по-дружелюбно предлага бира за левче. Моментално забравяме за плажа и сядаме на сянка - обяснението е, че бая сме походили и бая сме се сгорещили, така че, полагат ни се няколко бири. Е, изпиваме полагаемото с удоволствие. Правим си снимки. Говорим си.
Половин час по-късно с нежелание напускаме сянката и тръгваме по пясъка. Разглеждаме. Правим обход на плажа. Народа по пясъка е доста. Водата блести, не че е чиста. Глъч. Мирише на изсъхнали водорасли. Когато решаваме, че сме обходили достатъчно, сядаме в малка, открита крайплажна кръчма, в която трещи Мейдън. Места почти няма, но аз притеснявам трима клиенти и те се свиват в единия край на масата така, че да седнем и ние. Пием бира, хапваме цаца и картофки.
Връщането, около два - с автобус.
Напазаруваме за обяд в супермаркет, чието местонахождение ни е обяснено от хазяйката и в който откриваме чудесии като кебапчета по 25 стотинки. После минаваме през Стадиона. Близо до входа му, на определени за целта места, сменяме билетите си за сигнално-зелени гривни, които закопчават на китките ни. От тук нататък те са нашият пропуск за трите дни на Фестивала...
Оттам - в квартирата. Докато взимам душ, чувам, че на стадиона звуковата проверка е започнала.
Хапваме - и по леглата, за да отморим.
Около шест вечерта сме в навалицата, която вече е успяла да се образува пред Стадиона. Цвърчат кебапчета, пие се бира, навсякъде се мотаят дългокоси маймуни... или накратко, обстановката е точно като за началото на рок-фест. Виждаме се с приятели, намираме си маса и около нея агитката се настанява като у дома си. Аз съм взел фотоапарата, правя снимки, после, малко преди да стане време за влизане, се изстрелвам да го оставя в квартирата. Не знам каква ще е охраната на вратите и решавам, че не ми трябват неприятности.
Оказва се излишна предпазливост; охраната не е придирчива. Слънцето е слязло ниско на запад, Стадиона започва да се пълни.
Малко след осем на сцената излиза Лоуърън Харис.
Към девет и нещо - Мотли Крю.
Три часа рок трещи над цяла Каварна.
След шоуто, въпреки многохилядната тълпа, се откриваме и дори сравнително лесно си намираме кръчма със свободни маси; впрочем, тази кръчма се превръща в нещо като наш сборен пункт и занапред. Вечерта е захладняла, носят се музики, дим и мирис на печено. Вълнението е доста, взимаме си бира и нормално, стартира обмяната на впечатления. Така, до към два след полунощ...
02 юли 2009
Сутринта на втори странно напомня сутринта на първи; разликата като че иде само от факта, че гласовете ни са почнали да мърдат нагоре или надолу по честотния спектър. Един ръмжи, друг вади само средни, трети говори като ритнат в кестените. Настроението обаче е добро. Закусваме, като първо продължаваме снощната размяна на впечатления от първата вечер на феста, а после се ориентираме към обмисляне на дейностите за през деня. Всъщност, нещата не се случват точно по този организиран начин, по-скоро става дума за хаос-диалог от сорта на "някой салфетка иска ли?", "...ама Крю не са чак толкова остарели, като изключим Мик Марс", "...ритнах някой под масата, извинете", "Мик наистина се е сдухал, но пък свири, човека", "днес на културна обиколка ли отиваме?", "аууу, лютеницата за мен", "Харис щеше да се счупи в кръста, дейба", "да, културна обиколка, хапвайте и да ходим".
И за разлика от вчерашното пешеходно излизане до плажа, сега се товарим в колата. Аз се качвам последен, понеже пак се отбивам до джанката в двора. Докато се движим, хвърлям периодично костилки по пътя.
Зареждаме в края на Каварна.
Посоката е на север. В движение научавам, че отиваме на нос Калиакра, както и в нещо като резерват, наречен "Яйлата". Къде първо и къде после, не разбирам.
Минава 11 и пътьом почва да става жега. Спираме в някакво село, до някакво магазинче, и купуваме няколко бутилки минерална вода. За себе си предпочитам бира; качваме се, тръгваме пак и аз настанявам бирата пред себе си. Старая се да не я стопля прекалено бързо. Периодично отпивам. Правят ми впечатление някакви еднакви, изкуствени структури, които тутакси наричам "съоръжения на извънземни". През целия път профучаваме покрай групи такива. Представляват високи, стройни конструкции с три дълги "пера" на върха, които се въртят от потока на въздуха. Познанията ми стигат до толкова, колкото да предполагам, че тия чудесии произвеждат електричество от вятъра. Но и толкова ми стига.
По пладне пристигаме на входа на "Яйлата" и се разтоварваме; първо обръщам внимание на тишината, блясъка на слънцето и пустошта. После, че сънлив чичо на входа ни иска пари.
"Яйлата" се оказва археологически резерват, простиращ се на 90 ha площ - обясняват ни го няколко табели, които човек вижда, веднага след като влезе. Същите сочат за някои редки видове птици и гущери, които могат да се видят тук, съветват посетителите да си носят вода и им обръщат внимание, че единственото нещо, което могат да изнесат оттук, са собствените им боклуци. Продължаваме навътре. Скоро се озоваваме на висок скалист бряг - действително, красива гледка. Камънака е червеникав, тук-там по него пълзи зеленина, а ниско долу морето образува китно заливче. Някъде там, върху плосък скален къс, няколко души са решили да се възползват от слънцето, спокойствието и безлюдието, за да си изпекат задниците.
Доста по-навътре в резервата се натъкваме на останките от ранновизантийска крепост, строена от император Анастасий на обща площ 4,5 дка. Снимаме се до табелата, която любезно ни дава тези сведения. Скоро след това ни доскучава и след като не ни става ясно как човек може да се смъкне долу, досами брега, решаваме да тръгваме обратно. Обяд минава, а нас ни чака още едно посещение...
Следва нос Калиакра.
И там ни взеха пари. Аз обаче се утешавам с бира, а и харесвам водната шир, която изведнъж се простира и вляво, и вдясно от нас. Сравнено с "Яйлата" тук не само, че е по-цивилизовано, ами и вокруг цъфти търговия - от сувенири, до гащи и плетени бебешки терлички. Разходката ни продължава около час. Снимки, дружески разговори, посещаваме и музея.
Товарим се отново в колата и след десет минути маневри, за да се измъкнем от паркинга, потегляме обратно към Каварна.
Следобедът преминава като по познат от предния ден сценарий; хапваме, душ и час-два почивка по леглата, за да съберем сили за вечерта.
Предполагаме, че днес ще е най-посетеният ден от феста и много скоро се оказва, че сме напълно прави. Когато в ранната вечер тръгваме към Стадиона, разбираме, че градчето е многократно по-оживено от вчера. Улиците са пълни с паркирали коли, скарите пушат на пълен капацитет, по Главната хората се тълпят, поединично и на групи, масите са пълни, търговци продават фанелки, шапки и шалове, а вратите на Стадиона вече са отворени и охраната отдавна пропуска фенове. Наша приятелка е влязла, обажда се и ни казва, че вътре пред сцената вече има голямо количество хора.
Ние обаче сме решили, за разлика от предишната вечер, да не си даваме зор и да не се тъпчем с намерението да бъдем близо до сцената. Затова, търсим маса. Намираме в познатата ни вече тротоарна кръчма. Пием бира. Поддържаме телефонна връзка с приятели. Аз, поощрен от добронамерената охрана от първата вечер, този път нося апарата. Снимаме се.
Влизаме на терена около шест, апаратът минава безпроблемно. Търсим, къде да застанем. Харесваме си местенце на трийсетина метра от сцената, сядаме на тревата и чакаме. Снимаме се и там. Хората се събират бавно, но количеството им недвусмислено показва, че за шоуто на Скорпиънс Стадионът ще е почти пълен.
Първи на сцената излизат Едгай.
Слънцето става оранжево, после се скрива.
По полумрак, втори на сцената се появяват Блайнд Гардиън. Сетът им е по-дълъг от този на Едгай. Зрителите са вече хиляди.
Станало е малко по-прохладно и вече е тъмно, когато около десет се появяват Скорпиънс и Каварна отново се взривява.
После - музика.
След концерта излизането от Стадиона става кошмарно бавно и минутите се точат мъчително. Половин час, а още сме на терена и човешкият поток продължава едва да крета. За късмет виждаме, че тълпата си е пробила втори, страничен изход. Излизаме оттам. Част от нашите хора вече пазят маса в тротоарната кръчма, присъединяваме се към тях. Усмивки, настроение. И бира.
Аз си давам сметка, че основното, за което съм дошъл, предстои утре. Така че, наздраве!
03 юли 2009
Точно седем години след първото идване на Дрийм Тиътър в България. Събуждам се с ясното съзнание, че днес е специален ден. И въпреки, че изминалите две концертни вечери вече са оставили белезите си по мен – под формата на грачещ глас, болящи мускули и походка на многократно инжектиран с пеницилин в задника хуманоид, се чувствам добре.
Още предиобед стават ясни няколко неща; че третата стая в апартамента вече е заета, че плажът и къпането, които имахме идея най-сетне да осъществим, няма да се случат, и че ще прекараме светлата част от деня по начин малко по-различен от схемата на предходните два дни.
Закусваме. Аз съм пуснал Дрийм Тиътър на Мр3-плейъра си, който е с външна колонка и музиката се чува добре в стаята. Вълните нетърпение и приятна възбуда, които с грохот се разбиват някъде вътре в мен, вече трудно могат да бъдат обуздани.
Наближава 11, обаждат ни се приятели за обедно кафе в центъра на Каварна, и понеже с отпадането на плажа ни се отвори време, ние приемаме поканата. Срещаме се в заведение в центъра на градчето, а обедното кафе в част от компанията моментално се превръща в бира.
Елементарният ни план е днес да сме пред Стадиона по-рано следобед, защото този път война за предни позиции в тълпата щеше да има. И макар да не се очакваше феновете да са чак толкова многобройни като предната вечер, завоюването на добра позиция пред сцената нямаше да е никак лесно.
По-късно в квартирата, каквото и да правим, гледаме да е по-близо до думата “отдих”. Хапваме, а докато останалите се прибират по стаите да полегнат, аз вадя литър останала от предния ден бира, пликче с някаква цаца за мезе, взимам музикално списание с материал за Дрийм Тиътър в него и се кротвам на терасата. Пийвам, хапвам и чета. Не, че не го бях чел. В същото време чувам, че на стотина метра от нас, на Стадиона, звуковата проверка започва.
Излизаме наистина рано; слънцето е още високо, въздухът е горещ. Даваме си сметка, че като по чудо, сме на път да изкараме Фестивала без дъжд.
На загражденията пред входа на Стадиона са се събрали шепа фенове. Част от нашата четиричленна банда се присъединява към тях. Аз съм взел апарата, правя десетина снимки, после тръгвам обратно към квартирата, за да го оставя. Ясно ми е, че тази вечер, по време на концерта, апаратът ще е последното нещо, с което ще поискам да се занимавам.
Съзнанието ми започва да представлява пространство, необятно като възможностите на професионална блондинка, и при все това знам, че в него вече няма място за нищо друго, освен за видения и спомени от концерта в София отпреди седем години и мисли и вдъхновение, породени от предстоящата вечер на настоящия петък.
Връщам се пред входа. Нашите хора, въпреки жегата, стоически пазят ред. В момент като този всеки, който дръзне неразумно да ги сбута или изпревари, рискува да си го изпратят вкъщи в найлонов чувал. Трупат се още и още фенове.
Нервен съм и пия още една бира. После се присъединявам към тях. Чакаме. Досами входа, на десетина метра от нас, екип охранители правят съвещание. Кметът на Каварна се появява отнякъде и се опитва да излезе през множеството хора, което вече представляваме на загражденията. Минава точно покрай мен. Тупвам го по рамото и му казвам “поздравления”. Той отговаря “благодаря” и изчезва някъде назад.
Така минава повече от час.
В един момент, най-после, съвещанието на охраната свършва и ни пускат. Чуват се виковете на гардовете – “не тичайте! Не тичайте!” Но тапата вече и изстреляна и духът е излетял от бутилката...
Успяваме да си хванем нелошо място пред сцената, но това е само на пръв поглед. Забелязваме четворка бас-колони точно пред нас и си даваме сметка, че в момента, в който чуем първата каса, мозъците ни ще се разпилеят върху лицата на хората отзад. След кратко съвещание се отлепяме от скъпоценното място и поемайки риска, тръгваме на обход, за да се пласираме другаде. Феновете се множат с всяка минута. За щастие, забелязваме наши познати до другия фланг на сцената и успяваме да се промъкнем към тях. Тук е по-добре. Позицията е почти същата, все едно дясното крило да бъде прехвърлено на лявото крило в посока на атаката, но виждаме, че тази четворка колони са по-встрани и мястото изглежда благоприятно.
Говорим си с познатите и отново чакаме. И така, още два часа. Слънцето пада ниско, небето става оранжево. Стадионът продължава да се пълни.
Тогава, около осем, на сцената се появяват Циник.
Предвид съвсем малкото време, което остава до появяването на Дрийм, приемам изпълнението им хладнокръвно.
Но когато пада мрак, когато Циник се прибират, и 30 минути по-късно Дрийм правят едва покълналата нощ шумно и майсторски на парчета, Господ прибира сърцето ми и два часа се пробва с непрестанни опити да го ритне по-високо... И по-високо. Докато се изгуби от погледа.
А животът отново има смисъл.
04 юли 2009
Сутринта на деня, в който американците празнуват своя Национален празник, аз празнувам тихо своята нова сбъдната мечта.
И четиримата се вдигаме рано, макар да сме спали само няколко часа. Чака ни дълъг път и време за овертюри няма. Взимаме по душ, събираме багажа и го товарим в колата. Разговорите са сведени до минимум; първо, защото хипнозата от изминалата вечер не ни е напуснала, второ, защото никой от нас няма глас, и трето, защото сме достатъчно сънливи, за да предпочетем да си мълчим.
Оставяме апартамента в примерен вид. На входа – от наша гледна точка, изхода - се сбогуваме с хазяйката, с предположението, че един ден вероятно ще се върнем. Тя ни е набрала торба джанки – дава ни ги за изпът.
И потегляме...
Отново минаваме само веднъж – за двайсетина минути – по магистралата. И отново ни вали дъжд. Масивен, злобен и шумен. Изплъзваме му се. И следвайки плетениците по пътната карта, която разчитат отговорни лица отговорно демонстриращи висша класа навигация, се прибираме живи. И здрави.
Вкъщи със жена ми си поръчваме две пици по телефона. Взимаме си душ и ги изчакваме. Пиците са различни. Аз давам половината от моята на нея, а тя половината от нейната – на мен. Поглъщаме ги, без да дъвчем.
Дори половината от случилото се е трудно да се опише.
Останалото е безпаметен сън. ***
www.myspace.com/aphasiabg
www.myspace.com/krassiepanayotov
Социалната работа в дейността на обществ...
Разпространение на списание "Свобод...
ОТРАЖЕНИЕТО ( р а з к а з )
Разпространение на списание "Свобод...
ОТРАЖЕНИЕТО ( р а з к а з )
Следващ постинг
Предишен постинг
и само три снимки? Добре де и три стигат. Последната ми харесва най-много. ;)
цитирайВелико е било, Краси!
цитирайСтрахотен пост за един не чак толкова страхотни концерти!
Адмирации. ^^
цитирайАдмирации. ^^
Бели братко, в завършен вид звучи чудесно! Добра работа си свършил! Наистина ще го помниш дълго! :)
цитирай
5.
gamina -
:)
17.07.2009 16:32
17.07.2009 16:32
Хубав разказ :) Отново ме хвана яд, че не бях на целия фест. Тая година само Theater отчетох, но пък концерта им беше голям, въпреки че на първия в зала 1 се вълнувах доста повече :)
цитирайВашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
Блогрол