Блогът на КРАСИМИР ПАНАЙОТОВ - WELCOME! :: ЙОРАН ЕДМАН СЪС "САНТАНА ЕКСПИРИЪНС" В БУКУРЕЩ, РУМЪНИЯ (13 ФЕВРУАРИ 20...

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

05.03.2010 16:15 - ЙОРАН ЕДМАН СЪС "САНТАНА ЕКСПИРИЪНС" В БУКУРЕЩ, РУМЪНИЯ (13 ФЕВРУАРИ 2010), ЗИМНИЯТ ОПИТ ЗА ДВОЙНО САМОУБИЙСТВО или ИНВАЗИЯТА НА ЛУДИТЕ

Автор: krassie Категория: Изкуство

Прочетен: 4270 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 14.07.2012 13:35

НЕОБХОДИМО Е ДА СЕ ЗНАЕ

Току съм започнал, а вече съм се отчаял от ширналия се пред мен писмен път, който трябва да извървя. Все едно да се пробвам да опиша и подредя по датата на закупуване цайсите на Елтън Джон, белите ръкавички на Майкъл Джексън или сутиените на Мадона! А всъщност става дума само за един уикенд... Както и за седмицата преди него.
Идеята беше проста: От Пловдив, с Милена трябваше да отскочим до Букурещ, да гледаме шоуто на Едман и да се върнем. Добре! Но да прегледаме "седмицата преди него"...
"Сняг затрупа Румъния". "Километрични задръствания по Дунав-мост". "Дунав-мост е затворен". "Букурещ - под вода". "Сняг и лед в северната ни съседка". "Студ над Румъния, затоплянето ще се забави". И прочее подобни констатации - от екрана, от вестникарските страници, от метеорологичните инфо-постове в интернет. Плюс, разбира се, телефонните обаждания и притеснените гласове на родители и приятели, разбрали за налудничавия ни план. Всичко показваше съвсем ясно, че това, което сме решили, противоречи на здравия разум, на инстинктите за самосъхранение, на Закона за защита на човека и на нормалното орбитално движение на планетата Земя около собственото й Слънце.
И още.
Парите ни не бяха много. По-скоро, някак си, при стартиране на начинанието, щяха да покрият евентуален възможен минимум. Нямаме кола. В снежно време рейсовете и влаковете са нередовни. Аз съм с проблемен ляв крак и вече от години куцам.
И още, но да спра тук.
Ние с Милена, без две мнения по въпроса, сме зрели хора, които знаят какво правят, мислим трезво и можем добре да преценим, кога сме на път да направим някоя глупост. Нима можеше да си позволим да не се вслушаме във всички предупреждения, които, без изключение, се свеждаха до простичкото "стойте си вкъщи"?
Абсурд.
Затова, в четвъртък, седмицата преди уикенда, явяващ се последна възможност да направим нужните резервации, с Милена преплетохме тъжни погледи и решихме:
- Отиваме!

Част I:
СТЪПКА ПЪРВА ОТ ПЪРВИТЕ ТРИ
(ОТИВАНЕТО)

В петък привечер, 12 февруари, влизаме в Централна гара - Пловдив и купуваме билети до Русе, през София, отиване и връщане. Пероните са мокри, има мъгла. Чакаме десетина минути, влакът идва и ние се качваме. Носим раница, в която предполагаме, че сме взели най-необходимото.
Имаме план. Според него, в Русе ще погостуваме на брат ми и семейството му - те са там от много години, и през всички тези години сме се виждали рядко. Заради разстоянието. В случая, те щяха да бъдат нашите хора насред пътуването - отправна точка при тръгването ни за Румъния и база за една вечер отмора след завръщането ни. Чули сме се по телефона. Няма проблем.
Влакът тръгва, Пловдив остава някъде назад, а зад стъклата на прозорците нощта вече е плътна и непрогледна. Пие ми се бира като на пътен строител, но всъщност отвреме-навреме надигам просто вода.
В София пристигаме в десет. Гарата е почти безлюдна и досадно проветрива. Тук се налага да поседим, така че си намираме закътано местенце. Резонно, не ми се иска още в началото на пътуването да ми изстине задника. Милена намира автомат за кафе и си взима едно. Автоматът обаче не пуска лъжичка и следващия половин час Милена прекарва в усърден размисъл на тема "как да подсладим кафето, когато захарта е отдолу, и няма с какво да я накараш да се абсорбира в течната среда".

Влакът за Русе е в единайсет и двайсет и пет. Обявяват го, а ние нарамваме раницата и го намираме. Настаняване, изчакване, накрая тръгване. И отново на път.
С Милена се хилим, приказваме си и се опитваме да не мислим за дългата върволица часове, които - няма как - трябва да прекараме в купето. И понеже именно няма как - прекарваме ги. В приказки, мълчание, раздвижване на схванати части от тялото или в сън, който по-скоро наподобява дремането на постови на среднощно дежурство. И така до момента, в който навън не започва да се развиделява.
Русе ни посреща със сняг, мъгла и студ, първите две видими, а третото осезаемо дори през прозорците на влака. Чувам се с брат ми по телефона и пет минути по-късно, оцелели, пристигаме. Часът е седем.
Давам си сметка, че имаме вид на зомбита, но по този въпрос нямаме какво да направим. Изчакваме брат ми, той пристига, отскачаме заедно до автогарата, която се оказва съвсем наблизо, за да се уверим, че няма да имаме проблем с билетите за Букурещ, и се оставяме да ни води вкъщи...
Разтъжване. Пием кафе с брат ми и жена му, закусваме, скоро се появяват и хлапетата. Прегръдки и целувки. С тревога се ослушвам и поглеждам прозореца, защото навън започва да вали дъжд. Капките трополят по стъклата. Автобусът за Букурещ е в два следобед - разполагаме с известно време за почивка и аз я използвам възможно най-рационално. Взимам си душ и около десет се паркирам в леглото, за да проспя безпаметно час и половина. Успявам. Залепил съм се за кревата като дъвка върху войнишка подметка. Когато Милена ме буди, дъждът си е отишъл. На негово място, през щорите на прозореца, прониква слънце.
Наплисквам си лицето и установявам, че почти съм възвърнал човешкия си вид. Час и половина сън в определен момент се оказва безценна инвестиция в състоянието ми.
Снимам хлапетата. Усмивки.

Около дванайсет обядваме, правим сандвичи за изпът и отново потегляме - с кола до автогарата, където купуваме билети до Букурещ, отново отиване и връщане, и се кротваме да чакаме рейса.
В действителност, очакваме именно рейс. Той трябва да се появи малко преди два и в два да поеме към Румъния. Малко преди два, обаче, рейс не се появява. Не се появява и когато до два остава толкова малко, че да не подлежи на описание.
Но се появява Индианецът.

СТЪПКА ВТОРА ОТ ПЪРВИТЕ ТРИ

- Чакам ви там до Дачията - казва той, като по всичко личи, че говори на нас. Интересен, суховат тип, с хлътнали страни и права, черна коса до раменете. Веднага решавам, че прилича на човек, чиято прабаба е тичала на младини с парцал на кръста и голи цици около някой вигвам в края на 19 век в Северна Америка.
Раничката в ръка, и напускаме сградата на автогарата.
Там, където очакваме рейс, е паркирала една Дачия-ван; седемместно возило с трима души вътре. Докато мигам на парцали и се чудя дали това не е някаква шега, Индианецът взима раницата и я натиква в багажника. Милена влиза в колата, сяда отзад, и понеже не виждам списък с възможни постъпки от моя страна, постъпвам по същия начин. Задната седалка, един до друг. И толкова.
Потегляме.
България и Румъния, разбира се, никак не са далеч в своята същност. Човек би казал, в общи линии, каквото у едните, такова и у другите. Но в момента, в който минаваме границата, разбирам, че стъпка втора от първите три е приведена в действие. И май, че връщане назад вече няма.
Самата граница ни отнема пет минути. Някъде насред Дунав мост, от радиото в колата, долавям "Crazy" на WASP.
Пътуваме със сто по ширнал се пред нас друм на румънска земя, в ляво и в дясно са се простряли заснежени пространства, плоски и замръзнали, а ниско над тях пикират солидни ята гарвани. Този пейзаж не се променя почти през целия път до Букурещ. Слънцето, с което ни изпрати Русе, тук изчезва в дълбините на металносиво небе.
С Милена сме съсредоточени. Чака ни необикновен ден.
След час и половина Дачията спира на точка "А" в Букурещ; слизаме от колата, разбираме се с Индианеца, че на следващата сутрин ще се чакаме на същото това място, и си взимаме довиждане. С Милена нарамваме раницата и знаем, че точно това място е отбелязано като начално в картата, която носим. Настава моментът нататък да се оправяме сами.
Букурещ е заснежен, времето е студено и духа вятър, а на мен ципът на якето ми е равален. "Поне не вали", мисля си, и се чувствам толкова добре, колкото е възможно.
Тръгваме. И разбира се веднага се объркваме. Трябва да преминем през кръстовище, аз виждам подлез и предпочитам него, за да не рискуваме да пресичаме платната. Слизаме в подлеза и след пет минути ходене, в комплект с моето недоумение, защо няма отсрещни стълби, по които да излезем пак на "белия свят", става ясно, че подлезът е метро.
Тръгваме обратно и след още пет минути сме на същата точка "А", на която слязохме от Дачията.
Тук се сблъскваме с тих пристъп паника. Милена се плаши и се изнервя. Пресичаме кръстовището по платната, на отсрещния му край се въртим, гледаме картата и мръзнем. Търсим река. Струва ни се, че по-скоро бихме открили куц пингвин с патерица, отколкото река. Питаме човек. Той се опитва, но не ни помага с нищо. Пак вървим, оглеждаме се.
Най-накрая, след около половин час предположения и лутане, намираме първия булевард, обозначен на картата ни, а с него и вярната посока.
Але-fuckin"-луя!
Планът, както и когато потеглихме от Пловдив, отново е елементарен: намираме хостел "Бътерфлай", в който имаме резервации за нощувка, от него отиваме в "Хард Рок Кафе", срещаме се с Йоран Едман, гледаме концерта и се прибираме. Нищо работа.
Пътят до хостела в голямата си част е с лек наклон - изкачваме се, като заобикаляме натрупан сняг и локви и се пазим от водата, стичаща се от покриви и капчуци. Разглеждаме. Четем табели на улици и булеварди. Милена носи картата, вятърът сегиз-тогиз я захлупва върху лицето й, а аз снимам, като внимавам тази дейност да не ни бави. Внимавам, но при все това снимам, защото знам, че скоро ще се стъмни, а и специални разходки с цел снимане няма да имаме. Нито сега, нито по-късно.
Бавничко, но без грешки в маршрута и без отклонения, намираме хостела около пет без петнайсет.
Звъним, отваря ни хубаво младо момиче, влизаме. Резервацията е читава, няма проблеми. Плащаме и се настаняваме в малка, но чиста и топла стая с две легла, малка ъглова масичка и нищо друго в нея. Но друго не ни и трябва. Банята е в съседство и също е в изряден вид.
След като минаваме през нея, с Милена се разполагаме. Изморени сме, но умовете ни работят, защото макар, че тази част от пътуването ни е осъществена успешно, следват още и не по-маловажни стъпки. Обувките ни са относително сухи, това е добре. Събуваме се, да ни отпочинат ходилата, и се опитваме да хапнем. На мен специално не ми минава номера. Стомахът ми се е свил като камилски задник в пясъчна буря и успявам едва да преполовя един хамбургер. Опъвам си гърба на леглото. Минутки релакс. В това време Милена отива при младата ни домакиня, за да вземе от нея колкото е възможно повече полезна информация за онова, което ни предстои. А предстои, след кратък отдих, да излезем и да започнем издирването на "Хард Рок Кафе - Букурещ", което се явява и сюблимна точка от пътуването...

СТЪПКА ТРЕТА ОТ ПЪРВИТЕ ТРИ

Навън се е стъмнило. Това е допълнителен проблем, но той е предвиден. Оказва се, че идеята ни да ползваме метрото, не е добра. Търсим определена автобусна спирка, до която, отново бавничко, заради размекнатия сняг и разположилият се с тъмнината над Букурещ студ, след двайсетина минутки достигаме. Всъщност спирките са няколко в близост една до друга, всяка обслужва отделни автобусни линии и в лутането си да разберем коя е тази, която ни трябва, губим известно време. Освен това виждаме, че павилиончетата за билети не работят. За някоя и друга минутка изпадаме в положение, в което нямаме идея как да постъпим. За щастие, в крайна сметка намираме спирката, която ни трябва, а досами нея павилиончето за билети, не щеш ли, работи.
Тук някакъв тип се залепя за мен и почва да ми иска пари. Успявам да го отпратя вероятно поради това, че автобусът идва почти веднага и с Милена се качваме.
Пътуваме около двайсетина минути. Монитор, поставен зад шофьора, ни показва къде сме и по кои улици се движим, изписва спирката, на която сме, и посочва тази, която предстои да достигнем. Зад прозорците е мрак, но виждаме копието на парижката Триумфална Арка, когато минаваме край нея.
След още около пет минути мониторът изписва името на спирката, на която трябва да слезем, и слизаме, а автобусът изчезва в нощта.
Оказваме се в покрайнините на голям - в случая и тъмен - парк. Вървим по тротоара - между парка и булеварда. Газим в киша, заобикаляме, колкото можем, разни локви. Още в Пловдив, в интернет, сме разгледали купища сателитни и други снимки на местността около "Хард Рок Кафе" и знаем, че сме близо. Но сега за сега, не виждаме ресторанта. Пробваме една отбивка, но тя ни отвежда в нощната тишина на някакъв лунапарк. Питам се какъв е шанса тук отнякъде да изскочи някакво куче-пазач и да ни погне задниците... Шансът е реален и не ми харесва. Затова, оттегляме се, връщаме се на главния тротоар и продължаваме да вървим. Виждам някакви неонови светлини - на следващата отбивка свиваме отново да ги видим отблизо, но те се оказват някаква турска гостилница. В миг на умопомрачение с Милена нагазваме в някаква градинка, където снегът е до коляно, и в един момент става все едно, дали до сега сме се опитвали да си пазим краката сухи.
Изнервени сме - от умора, от напрежение, заради снега и мокротата, заради неизвестностите и проблемите, с които се сблъскваме на всяка крачка, заради това, че сме сами на непознато място и заради това, че има още толкова неща да ни се случат в идните часове. Полагаме усилия да се контролираме.
Измъкваме се на утъпкана алея в момента, в който виждаме, на петдесетина метра пред нас, сред клоните на дърветата, надписът "Хард Рок". "Кафе" е изгоряло, не свети и е невидимо в нощта.

ХАРД РОК КАФЕ - БУКУРЕЩ

Виждали сме го - и отвътре, и отвън - в интернет. Правя няколко снимки на екстериора и влизаме. Въртяща се врата. Аз пръв, Милена след мен. Лъхва ни топлина и уют. Посрещат ни няколко момичета, реплики за добре дошли и добре заварили, спираме пред нещо като рецепция и проверяваме резервацията си. Тя отново е налична и проблем с нея няма. Едно момиче поглежда компютъра, казва "маса 42", друго ни повежда навътре и весело обяснява в движение, че тук идват всякакви отвсякъде и всеки пита, дали говори езика му.
Тук е момента да отбележа, че моят английски е мършав като болнаво магаре, което има по задника си толкова отпечатъци от подметки, колкото медали има по парадната си униформа руски Герой от Втората световна. Милена обаче се справя добре.
Часът е около седем и половина.
Маса 42 е за двама, малка, квадратна, досами сцената, на метър от нея, леко в единия й край, което беше част от молбата ни при резервацията. Перфектно! Момичето ни пожелава приятна вечер и се оттегля. С Милена вече сме усмихнати - сваляме си връхните дрехи, шапки, шалове, сядаме и почваме да се оглеждаме. Това е! Усещаме, как напрежението се оттича от нас, спокойствието ни се връща, стопляме се и ни залива усещане, като че сме си у дома.

"Хард Рок Кафе - Букурещ" е наистина приятен бар, който напомня галерия или музей. Разчупен интериор, голяма площ, "раздвижени" и разнообразни маси и сепарета, топла светлина, интересни архитектурни детайли и вездесъща пищност, която пълни очите с наситеността и изобилието от предмети, всеки заел своето място и всеки претендиращ със значение в компанията на останалите. Китари, сценични костюми, снимки с автографи и безброй други архивни ценности са окачени по стените зад стъкла в рамки, и всяка вещ напомня за своята знайна или не до там история...
Още не сме асимилирали факта, че - дявол го взел - довлякохме се! - и до масата ни застава усмихнат млад мъж, с когото се запознаваме и който ни дава да разберем, че през цялата вечер ще бъде на наше разположение. Аз поръчвам две бири, докато разгледаме менютата, и младежът изчезва, за да донесе халбите само минутка по-късно. И отново изчезва.
С Милена вече се чувстваме като бели хора.
Наздраве!
Храната, която предлага бара, е богата, разнообразна и, за съжаление, визирайки с Милена дебелината на портфейлите си, скъпичка. На този етап нямаме намерение да ядем. Нито сме гладни, нито сме дошли за това. Аз употребявам няколко минути да обходя заведението. Разглеждам интереснотиите по стените, разглеждам въобще всичко, което привлече погледа ми, правя снимки, после се връщам на масата.
Барът е почти празен; на фона на огромната си площ, посетителите му се броят на пръсти. Сцената, досами нас, е подредена - инструменти, микрофони и снопове кабели са застинали в спокойна неподвижност.
Отново наздраве!
Така минава около час, за което време посетителите се умножават двойно и тройно. Масите се запълват. Покрай нашата се стрелкат мъже и жени от персонала, понесли пълни и празни табли на ръце. С Милена пийваме бира. Оглеждаме се, говорим си, чувстваме се добре. И, разбира се, чакаме Йоран Едман - човекът, превърнал се в първопричина да предприемем това пътуване.

ЙОРАН ЕДМАН

Един добър човек, имал едно на ръка таланта, второ щастието с течение на годините да се превърне в непрестанно търсен глас за албумите на голямо число музиканти и групи. "Добър" - твърдение възоснова на всичко, което знам за него, включително нет-кореспонденцията, която е изначалната причина да се запознаем. "Непрестанно търсен глас" - твърдение възоснова на всичко, в което човек може да се убеди чрез нет-а, ако прояви любопитство.
Виждаме Йоран към девет.
От доста голямото разстояние, което дели входа от сцената и съответно нашата маса, го разпознаваме безпроблемно в момента, в който влиза.
Милена:
- Ето го!
Аз:
- Видях го. Отивам.
Надигам се и се пробвам да направя крачка.
Милена:
- Неее!
Слага ръце на раменете ми и ме тръшва обратно на стола.
След кратка тиха разправия, чието предназначение е да се разберем не кой, защото този кой е ясно че ще съм аз, а кога е удачно да се засрещне Йоран, взимаме решение.
С Йоран се ръкостискам на крак в близост до сцената, от другия й край спрямо масата ни, с усмивка, но съвсем човешки и с липсата на каквато и да е излишна емоция от страна на двама ни. Той бързо се сеща кои са Краси и Милена от България, в което време, с приятелска усмивка, идва и Милена. Отново ръкостискане. Пак усмивки. Казваме му къде сме, и къде го чакаме да дойде и седне при възможност.
- Където са двете чаши ли?
- Именно, заповядай, когато можеш...
Всичко си идва на мястото.
С Милена се връщаме на масата си, а Йоран изчезва зад сцената, после отделя внимание на групата в другия край на бара.
В един момент решавам да отскоча до тоалетната - времето за начало на концерта наближава и ако въобще ще ходя до там, моментът е сега. Отивам. В самата тоалетна е чисто и тихо. Влизам в едната кабинка, минута по-късно излизам и се мия. Кранче с фотоклетка, топла вода. Чувам вратата зад мен да се отваря, поглеждам през рамо и без капка изненада виждам Йоран. Усмихва се и извинително ми обяснява, че досега не е дошъл на масата ни, понеже им сложили да вечерят. Отговарям, че няма проблем, и че ще се видим по-късно.
Когато излизам, виждам Милена да ми се хили над бирата си. Разбира се, тя е видяла как Гьоран е влязъл в тоалетната малко след мен и само е можела да си представя, що за среща ще се получи вътре.
Нашият сервитьор непрекъснато ни държи под око. Достатъчен е жест и новата бира кацва пред мен.
В един момент решаваме, че все пак нещо ще хапнем. Милена преравя менюто и си харесва нещо, което се предлага в три варианта, и поръчваме варианта "симпъл". След малко пред нас пристига чиния, в която се мъдри огромна мръвка, оградена с някаква салата и поръсена с подправки и крутони. Слагаме чинията помежду ни. Пробваме - вкуснотия. Не можем да си преведем от английски каква е мръвката, но това не ни пречи да ни хареса.
В същото време Йоран отива до сцената и събира листовете с текстовете, сложени на подиума до стойката на микрофона, а аз намирам трети стол, за да седне до нас. Прави го. Решил да си поприпомни, какво предстои да пее след малко. Говорим си десетина минутки. Настроението е добро. Накрая си обещаваме да се видим след шоуто, пожелаваме му успех и той изчезва зад сцената.
Барът вече е пълен, свободни маси не се виждат никъде.
Малко по-късно групата излиза, прожекторите блесват и концертът започва.
Всичко се случва на няколко метра от нас.
Правя снимки.
Забавляваме се.

Вече сме на мнение - и аз, и Милена - че трудностите, свързани с пътуването и домогването ни до тук, са си стрували. И нито за миг не съжаляваме за нищо.
Шоуто свършва малко след полунощ, бандата се скрива зад сцената, а в "Хард Рок Кафе - Букурещ", над общото човешко жумолене, отново, както и преди концерта, се разнася музика от дузина монитори. Иска ми се тази музика да е с идея-две по-тиха, но това няма особено значение. Милена се е сгорещила, но пък за нещастие е облечена така, че да няма какво да съблече. Още един факт без особено значение.
Дояждаме си вечерята.
Двайсетина минути след концерта се появява Йоран; преоблечен, макар и все още леко превъзбуден, той без да чака покана сяда до нас. Поздравяваме го за шоуто, а той вече има вид на човек, отхвърлил основна задача и вече има и желанието, и намерението да се отдаде на почивка в компанията на хора, пропътували разстоянието от Пловдив до Букурещ посред зима, за да го видят.
Това е и момента, в който с него започваме да се чувстваме приятели. Немалкото ни писмено интернет-познанство плавно и безвъзвратно еволюира в естествено стъпало, което ни праща малко по-високо в близостта ни.
Следващият час и нещо минава неусетно - в разговори, оцветени в усмивки заради езиковата бариера, но разнолики и забавни заради огромната палитра темички, теми и темища, които обхваща. Неусетно до толкова, че не усещаме кога барът е почнал да се изпразва, кога се е изпразнил и кога е останал само персонала, заел се чинно да почиства и подрежда.

Част II:
СТЪПКА ПЪРВА ОТ ВТОРИТЕ ТРИ
(ЗАВРЪЩАНЕТО)

Сякаш всичко е свършило и това, което предстои, не съществува.
С Милена излизаме пред бара насред нощта, стъпваме внимателно по заледения сняг и свиваме глави между раменете си, за да се предпазим, поне малко, от бръснещият студен вятър. Тук вече избор нямаме. Налага се да хванем някакво такси и да се надяваме, че шофьорът, след като се убеди, че сме чужденци, ще продължи да бъде човек.
Такси чака по подразбиране на 20 метра от бара. Метваме око на ценоразписа върху стъклото, без думи се разбираме, че ще се качим, преди да сме замръзнали, и това е. Качваме се. Гумите изхрущяват при тръгването, а с един последен поглед изпращам "Хард Рок Кафе - Букурещ" да отлежава в спомените ми.
Оказваме се късметлии. Таксито ни вози по почти права линия и ни стоварва точно, където сме заръчали. Накрая шофьорът не ни взима нито лея повече от това, което показва апарата. Апаратът пък показва разумна сума.
С Милена вървим сред притихналия, студен и ветровит нощен Букурещ още десетина минути. По този път вече сме минавали и намираме хостела безпроблемно.
Ушите ни още са заглъхнали от данданията на концерта. Но... Повече от доволни сме.
Звъним на вратата на убежището си, чакаме известно време, за миг си мислим, какво ли, ако никой не ни отвори, но скоро светват лампи, момичето от рецепцията се появява и ни пуска да влезем. Извиняваме се, а то отвръща с "няма проблем".
Че сме изморени, би било твърдение твърде бледо в сравнение с действителността. Прибираме се в топлата тишина на стаята си и с удоволствие си давам сметка, че ще имаме цели 4-5 часа за сън. Тоалетна, търкане на зъбки, миене ръце-лице и в леглата. Докато заспиваме, похарчваме десетина минутки в обмяна на впечатления от срещата си с Йоран. После заспиваме като убити зайци.
Сутринта Милена ме буди и я виждам грейнала с усмивка от ухо до ухо. Разсънвам се, бъзикаме се, хилим се, правим набързо разбор на това, което ни предстои. Часът е осем. Хостел "Бътерфлай" предлага безплатна закуска в кухненския кът - с това трябва да сме приключили до девет, и в девет, раничката на гръб и навън. Срещата ни с Индианеца е в 10. Преценката, направена на око, сочи, че за час трябва да стигнем до реката и мястото, означено на картата ни като точка "А" в Букурещ.
Момичето на рецепцията ни насочва; самият кухненски кът е китна кухничка, където ни чакат кафе и купчина храни, подходящи за една нормална, цивилизована закуска.
Аз си натъкмявам две филийки с масло, хвърлям отгоре им по парче шунка, беля си варено яйце и се чудя дали някой няма да се появи, за да ми завиди. Е... Не се появява никой. С Милена закусваме сами и в добро настроение.

СТЪПКА ВТОРА ОТ ВТОРИТЕ ТРИ

Точно по план, в девет, нахранени и прибрали вещите си от стаята, си взимаме довиждане с любезната ни млада домакиня на рецепцията и напускаме хостела. Правим си снимка в двора, после раничката на гръб и потегляме.
Денят е неделя, слънцето се е вдигнало достатъчно, за надникне над сградите, въздухът е студен, чист и кристално ясен, а снегът, струпан на купчини покрай улиците - втвърден и искрящ. В сенките тротоарите са покрити с лед, затова при все всичко стъпваме внимателно.
Карта не ни трябва. Маршрутът, макар и дългичък, вече ни е познат. Аз отново снимам - и отново със старанието да не се отплесвам.

Вероятно поради това, че е неделя, Букурещ е тих и безлюден. Светлината блести по мокрите улици, тук-там се мярка по някоя кола, колкото да засвидетелства за наличието на, все пак, някакъв живот.
В пълен контраст със спокойствието на града и доброто ни настроение, без да искаме, ставаме участници в шумна улична кавга, която ни докарва психически, а за малко и физически травми. Някъде по пътя бездомно куче се присъединява към компанията ни и започва да ни следи. Нищо не казва, просто ни следи. И го прави близо половин час. За нещастие в момента, в който се опитваме да пресечем поредното кръстовище, изскачат други два песа и яростно започват да лаят безмълвния ни преследвач. Той се крие зад нас и в един момент три кучета се оказват наше обкръжение - държа Милена до себе си, опитваме се да излезем от хаоса на тази схватка, но където и да мръднем, песовете ни следват. Моят ляв крак не ми позволява да тичам, скачам или ритам, а оръжие не нося, така че не се сещам за никакъв начин да излезем от ситуацията. Хора не се виждат никъде. И така, може би минута или две.
Когато всичко свършва, Милена е разстроена и със сълзи на очи. Продължаваме по пътя си, но употребяваме доста време, за да се успокоим.
Точно в десет сме на мястото, където предния ден слязохме от Дачията.
Тя е на паркинга, а в нея Индианецът е спуснал леко облегалката си и спи.
Буди се след петнайсетина минути, качваме се, разменяме няколко реплики, изчакваме още малко и в момента, в който потегляме ми става ясно, че ще пътуваме само тримата.

СТЪПКА ТРЕТА ОТ ВТОРИТЕ ТРИ

Отново в България! Слънцето вече е високо, а времето, макар и хладно, все така свежо. Добре сме, доволни сме. Пътьом влизаме в магазин, за да купим кутия шоколадови бонбони и бутилка червено вино, после се прибираме. Брат ми, жена му и хлапетата ни посрещат на вратата.
Следобед те и Милена излизат на разходка, а аз оставам в апартамента, за да пощадя проблемния си крак и да поспя.
Вечеряме към осем и половина. Обаждаме се тук-там на хора, които се притесняват за нас и чакат завръщането ни.
Сутринта ставаме рано, защото влакът е в шест. Хапваме набързо, брат ни ни кара до гарата с колата. Утрото едва е успяло да изсветлее до полумрак. Заверка на билетите, качваме се, последно довиждане и последни усмивки, след което тръгваме.
В София сме към един на обяд.
В Пловдив - следобед.

Едва завърших разказа си, а вече започнах да се чудя що за време беше времето, което употребих в документиране на спомените си. Все едно да опиша и подредя по датата на закупуване цайсите на Елтън Джон, белите ръкавички на Майкъл Джексън или сутиените на Мадона! А всъщност ставаше дума само за един уикенд... Както и за седмицата преди него.
Идеята беше проста: От Пловдив, с Милена трябваше да отскочим до Букурещ, да гледаме шоуто на Едман и да се върнем...

Живи и здрави.

Автор: Краси Панайотов
23.02 - 05.03 2010
***

www.krassie.blog.bg
www.myspace.com/krassiepanayotov
www.myspace.com/aphasiabg
www.krapan.com