Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.04.2015 13:05 - ИМА ЛИ КОЗАТА ОПАШКА?
Автор: krassie Категория: Изкуство   
Прочетен: 3316 Коментари: 1 Гласове:
4


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Зодия "Близнаци" съм - за протокола. До ден-днешен бъркам козата, овцата, телето, ярето, шилето, кравата, вола, бика... Разпознавам коня и магарето, но не и мулето и катъра. Разбира се, че не е повод за гордост, но другия "близнак" в мен пък бърка Стара Загора с Велико Търново и Букурещ с Будапеща. Всъщност имам приятели, които цял живот не се научиха да разпознават ляво и дясно. Успокоявам се, че на Глобалния свят за тези аномалии му е все тая.

Ранното лято на 1988-ма с баща ми бяхме в Смолян - град, в който по-късно се влюбих завинаги. Поводът беше свежозелен за този етап на живота ми. Канех се да кандидатствам в, както се казваше по онова време, Средно Специално Художествено Училище за Приложни Изкуства, специалност "художествена обработка на металите". Предложението беше на нашите, но аз нямах нищо против. Струваше ми се интересно.

До колкото си спомням, одисеята продължи четири дни: три изпита - по един на ден - и ден четвърти за да се запознаем с резултатите.

Баща ми, явно гъвкав в идеите си, беше издействал за престоя ни стара фамилна къща на наши семейни приятели. Доста се полутахме, докато я намерим. Къщата не беше обитаема, поне през по-голямата част от годината, и не предлагаше (почти) никакви удобства. Намираше се в Устово, беше тиха, сумрачна и миришеше на прах и стара хартия - вероятно заради тапетите. Спомням си, че имаше някакво древно дървено радио, което вероятно ловеше основно космически шумове, но нямаше как да проверим, защото нямаше ток. Запаметил съм дълги родопски черги, овехтели от времето, постлани върху скърцащ дървен под. Все пак, имаше легла и някакви завивки. И всичко беше наред.  

Изпитите включваха рисунка с молив (натюрморт, който не помня какво представляваше, но май съдържаше гипсова част от човешко лице), кръгла скулптура от глина и проект за пръстен. Хм, за пръстен или за бижу като цяло, също не помня.

Успешно пренощували в Устово, с баща ми атакувахме първия ден от изпитите в добро настроение. Пред училището имаше мнозина като мен, всеки помъкнал папка, раничка и желание да успее.

Спомням си вътрешните стълби на училището, високите тавани, картините по стените, после стаята, в която ме вкараха с още десетина връстници. Натюрмортът, подреден, но май имахме право да го променим леко преди да започнем, светлината от предиобеда - прекрасна, стативите описваха полукръг около композицията за рисуване. Теглихме билетчета за статив - мястото наистина имаше своето значение. Място най-вляво или най-вдясно на дъгата поставяше рисуващия в положение да се бори или с директно осветени обекти, или да ги вижда силует.

Аз изтеглих добър номер. След още малко суетня, рисуването започна.

Нататък, за следващите няколко часа, подробностите ми се губят. Спомням си, че задачата не беше проблем за мен - рисувах спокойно и като че свърших по-рано от останалите, а баща ми ме чакаше на входа на училището.

Немерихме си близък ресторант, все някъде трябваше да обядваме. Говорихме си. Спомням си, че в ресторанта имаше телевизор с видео. Говорейки си и хапвайки, гледахме "Кобра" със Сталоун. Лошо качество на картината, лента на сто презаписа, но очилата тип "бъбрек" и клечката в устата на лейтенант Кобрети забравят ли се?

В Устово - заслужена почивка. При липсата на ток, и в полумрака преди нощта, аз си потърсих забавление и разбира се, направих беля.

(На белите съм майстор)

Спомням си, че баща ми лежеше и се опитваше да чете нещо до прозореца, а аз обхождах родопските черги, мачкайки хлебна гума между пръстите си. Изпод краката ми се чуваше "скръц-скръц".

Като дете лепях топчета добре размачкан пластелин по... по общо взето навсякъде. Хвърляш, топчето се залепва, после го отлепяш и го залепваш другаде. Ако някъде топчето остави следа, изчопляш я лекичко и/или се надяваш, че никой не те е видял.

Е, обърнах се към тапетената стена, скърших стойка като на бейзболист при начален удар и метнах гумата.

На гумата и през ум не й мина да се залепи - отскочи някъде в сумрака, за сметка на което остави в стената кратер с размерите на 50 стотинки. Тикнах пръст да видя, дали не ме лъжат очите, но дупката си беше съвсем истинска - скъсан тапет и вдлъбнатина отдолу.

Реших да не повтарям. Представих си как смолянски вестник излиза със заглавие: "Топче хлебна гума бутна къща в Устово"...

Ден втори, някъде около девет в ателието по скулптура, някой пак трябваше да тегли билетче, за да видим какво трябваше да майсторим. Падна се "коза" и на мен ми се подгънаха коленете. Какво, по дяволите..?

В момента, в който преподавателят ни пожела късмет и излезе, едно момиче измъкна из дънките си купчинка листчета с картинки. Прегледа ги набързо и викна:

- Коза! Насам!

Струпахме се и наистина видяхме една добре нарисувана коза. Изръкоплясках мислено и се опитах да запомня визуално животното. Рогца, брадичка, козина, копитца, опашка.

Глината се съдържаше в голям метален сандък. Запретнахме ръкави, всеки си взе нужното количество (около три големи ябълки) и месенето започна.

В името на обективността си признавам, че кръглата скулптура никога не ми "легна на сърце". Майсторенето на триизмерен обект ми се струваше непритегателно, имах проблем с това къде е дадена точка в пространството и въобще, тази материя за мен си остана, как го казах? Непритегателна.

Вторият ден от изпитите в Художественото училище, обаче, изискваше да мина през това.

След четири или пет часа трупане, тупане, мачкане, рязане, отнемане и пак трупане и тупане, сътворих нещо между кон, крава, женски лъв и митичен пазител на Портите Адови. Съществото обаче (все пак) си имаше добра структура, плешки, вратни прешлени, гръбнак, задни бутове, дори главата му беше леко заметната, сякаш се ослушваше и душеше въздуха...

По-късно, на път за вече познатия ни ресторант, разправих на баща ми, каквото имаше за разправяне, и той никак не остана очарован. Сервитьорът пак пъхна касетата с "Кобра" във видеото, но този път май филма го гледах само аз.

Нормално, татко се опитваше да си представи, какви съм ги насътворил. Питаше ме: "Направи четири крака, нали? И глава? И брадичка? И опашка?"

Тук някъде се задавих с хапката си. Превъртях иначе пресните си спомени от работата, но спомен да правя опашка не открих. Внуших си обаче за нула време, че не можеше да съм я пропуснал.

По залез, в къщата в Устово, си легнахме отново рано, но този път в недобро настроение...

Стартирах третия ден с разклатено самочувствие. Не помня как точно беше формулиран изпита, но правих проект за сребърен пръстен. Няколко гледни точки, отпред, отстрани, отгоре, орнамент за гравиране, евентуално с камък. Още на място реших, че се справих добре, но татко не ме остави дълго да се възхищавам на вероятността. На път за ресторанта вече по традиция му разказах, каквото имаше за разказване, и като стана ясно, че орнамента ми представляваше стелизирана детелина, той се хвана за главата.

Явно, резултатите щяхме да ги чакаме със свити сърца...

На четвъртия ден пред Художественото имаше много хора. Суетня, притеснение, нетърпение. Списъците с приетите кандидати щяха да бъдат изнесени на един прозорец до входа. И да, изнесоха ги. Някой залепи няколко страници от вътрешния край на стъклото и човешкото множество се струпа пред тях за секунди.

Спомням си, че аз не помръднах, но баща ми беше бърз и маневрен. Тази картина ми се е запаметила ясно.

Няколко секунди татко остана вгледан в листовете, аз виждах само задната част на главата му, и после помня как се обърна през рамо, намери ме с поглед, усмихна се и вдигна палец нагоре.

Бях пръв в списъка с приетите кандидати с оценки 5,75 - 5,50 - 5,75. Ще рече, че триразовата битка беше безапелационно спечелена.

 

Няколко месеца по-късно, през есента на същата 1988-ма, първокурсник в ССХУ - Смолян, запретнах ръкави и се наведох да измъкна от металния сандък в кабинета по скулптура известно количество глина (около три големи ябълки)... Часовете по скулптура може и да не бяха от любимите ми, но трябваше да се работи.

Докато ровех глината попаднах на някаква втвърдена буца - всъщност, такива в сандъка имаше доста. Вдигнах буцата да я огледам, отръсках оттук-оттам полепналата по-прясна глина и зяпнах.

Беше моята коза от изпитите.

И шибаното животно нямаше опашка.

 

Текст: Краси Панайотов

Април 2015





Гласувай:
4



1. evrazol - Знаеш ли ...
08.04.2015 23:27
От толкова много писания съм прочел само първите три изречения и-и... Или вече знам какво следва, или ми става безкрайно скучно.
Тук стигнах до края. С кеффф. И не очаквах животното да няма опашка.
Пиши, пък макар и само аз да ти остана читател :)
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: krassie
Категория: Изкуство
Прочетен: 179172
Постинги: 39
Коментари: 13
Гласове: 149
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол